— Гледай наистина да не си бил ти — изръмжа Аш.
— Не ме е страх от теб, човеко. Веднъж те убих, мога да го направя и втори път.
Устните на Аш се извиха в бавна студена усмивка. Онова беше тогава, това беше сега. И дъската, на която играеха, и правилата, вече бяха различни и той би дал всичко, за да запознае бога с тях.
— О, моля те, само опитай.
Артемида застана между тях.
— Аполон, върви си.
— Ами той?
— Той не ти влиза в работата.
Аполон изглеждаше така, сякаш и двамата го отвращаваха.
— Не мога да повярвам, че допускаш нещо като него в храма си.
С пламнало лице, Артемида извърна поглед, прекалено сконфузена, за да каже каквото и да било на брат си.
Точно каквото Аш очакваше от нея.
Срамуваща се от него и от връзката им, тя открай време се опитваше да го държи настрани от останалите Олимпийци. От векове насам другите богове знаеха, че той идва да я вижда. Носеха се куп клюки за това, какво правят заедно двамата и колко дълго той остава при нея, но Артемида никога не беше потвърдила, че между тях съществува връзка. Никога не се бе принизила да го докосне в присъствието на друг.
Странно, как дори след единайсет хиляди години все още го дразнеше това, че е нейната мръсна малка тайна. Че след всичко, което бяха споделили и направили, тя едва понасяше да го погледне, когато не бяха сами.
И въпреки това го привързваше към себе си и отказваше да го остави да си върви.
Връзката им беше извратена и той го знаеше.
За съжаление, нямаше избор.
Но ако някога успееше да се освободи от нея, щеше да побегне колкото го държат краката. И тя го знаеше не по-зле от него.
Именно затова го държеше толкова здраво.
Аполон го изгледа с презрителна гримаса.
Цулос21.
Аш настръхна при тази древногръцка обида. Не за първи път го наричаха така. Като човешко същество, той я бе посрещал дръзко, с едно почти перверзно ликуване.
Единственото, което наистина болеше, бе, че след единайсет хиляди години, думата му прилягаше точно толкова добре, колкото и тогава.
Само че сега тя не му доставяше мрачно удоволствие.
А го прорязваше до дъното на душата.
Артемида сграбчи брат си за ухото и го задърпа към вратата.
— Махай се — изръмжа тя, докато го избутваше навън и затваряше след него.
После се обърна обратно към Ахерон.
Той не беше помръднал. Обидата все още тлееше дълбоко в него.
— Той е идиот.
Аш не си направи труда да й възрази. Напълно беше съгласен с нея.
— Сими, приеми човешка форма.
Сими излезе от ръкава му и придоби очертания пред него.
— Да, акри?
— Защити Зарек и Астрид.
— Не! — изплющя гласът на Артемида. — Не можеш да пуснеш това нещо навън. То може да разкаже на Зарек какво се е случило.
— Нека го направи. Време е той да разбере.
— Да разбере какво? Наистина ли искаш да научи истината за теб?
Аш почувства как през него премина вълна и разбра, че от сребристи очите му бяха станали червени. Артемида отстъпи назад, потвърждавайки предположението му.
— Онова, което скрих от него, беше истината за теб — процеди той през стиснати зъби.
— Нима, Ахерон? Наистина ли беше заради мен, или изтри спомените му от онази нощ, защото се боеше какво ще си помисли за теб?
Вълната стана по-мощна.
Аш вдигна ръка, за да я накара да замълчи, преди да е станало твърде късно и силите му да го завладеят. Твърде много време бе минало, откакто се бе хранил за последно, и беше прекалено нестабилен, за да се контролира.
Никой не би могъл да каже какво ще направи, ако продължат да се карат.
Той погледна към Сими, която чакаше до него.
— Сими, недей да говориш със Зарек, но се погрижи Танатос да не убие никой от тях двамата.
— Кажи му да не убива Танатос.
Аш понечи да възрази, но после се отказа. Нямаха време, а и той не се владееше достатъчно. Ако Танатос убиеше Зарек или Астрид, животът на всички щеше да се усложни неимоверно.
— Не убивай Танатос, Сими. А сега върви.
— Окей, акри, ще ги защитя.
И Сими изчезна.
Артемида присви зелените си очи.
— Не мога да повярвам, че изпрати това нещо само навън. То е по-лошо от Зарек и Танатос, взети заедно.
— Нямам избор, Арти. Замисляла ли си се какво ще стане, ако Астрид умре? Как според теб ще реагират сестрите и?