Гласът му беше лишен от всякаква емоция. Единствено напрежението в тялото му издаваше болката му.
Това, че все така не я пускаше.
— Един ден дойде красива дама — прошепна той. — Придружаваше я римски войник. Стоеше на прага, облечена в тъмносин пеплос. Косата й беше тъмна като среднощно небе, кожата и — гладка и съвършена. Аз не можех да я видя много ясно, но чух останалите роби да си шепнат за нея, а те го правеха само когато някоя жена беше наистина изключителна.
Астрид усети как я жегва ревност.
Беше ли я обичал Зарек?
— Коя беше тя? — попита.
— Просто още една благородница, която си търсеше роб.
Дъхът на Зарек докосна шията и, докато загрубелите му пръсти си играеха с кичур от косата и. Жест, чиято нежност не и убягна.
— Приближи се до мястото, където почиствах нощните гърнета — продължи той. — Не се осмелявах да вдигна очи към нея, а после я чух да казва „Искам ето този“. Предположих, че има предвид един от другите. Ала когато дойдоха за мен, бях като поразен.
Астрид се усмихна тъжно.
— Разпознала е доброто, когато го е видяла.
— Не — рязко каза Зарек. — Трябваше й прислужник, който да предупреждава нея и любовника и всеки път, когато мъжът и се прибереше неочаквано. Роб, който да й бъде верен. Някой, който да й дължи всичко. Аз бях най-окаяното същество там и тя никога не пропускаше да ми го напомни. Една дума и щеше да ме изпрати обратно в моя ад.
Той се отдръпна от нея.
Астрид протегна ръка и откри, че седи до нея.
— И направи ли го?
— Не. Задържа ме, въпреки че съпругът й беше бесен заради присъствието ми. Не можеше да ме гледа. Бях толкова отблъскващ. Сакат. Полусляп. Покрит с такива белези, че децата избухваха в плач, когато ме видеха. Жените ахваха и извръщаха очи, а после бързаха да се отдръпнат от пътя ми, сякаш бях заразен.
Астрид потръпна при това, което той описваше.
— Колко дълго и служи?
— Шест години. Бях й напълно верен. Бих сторил всичко, което поиска от мен.
— Беше ли добра с теб?
— Не. Не точно. Просто беше по-добра с мен. И тя, като останалите, не искаше да ме гледа. Затова ме държеше скрит в една малка килия и ме изваждаше оттам само когато любовникът и идваше да я посети. Аз стоях до портата и се ослушвах да чуя как стражите приветстват нейния господар. Всеки път, щом той си дойдеше, когато те двамата бяха заедно, аз изтичвах до стаята й и потропвах на вратата, за да ги предупредя.
Това би обяснило доста неща около смъртта му.
— Така ли умря? Нейният господар те е заловил как ги предупреждаваш?
— Не. В онзи ден аз отидох да я предупредя, но когато стигнах до вратата и, я чух да вика от болка и да казва на любовника си да престане да я наранява. Втурнах се вътре и го видях да я бие. Опитах да го откъсна от нея и той се нахвърли върху мен. Най-сетне чу съпруга и отвън и си тръгна. Тя ми каза и аз да си вървя и аз го направих.
Зарек замълча, пронизан наново от спомена за онзи ден. И досега виждаше малката килия, която му служеше за стая. Усещаше вонята й и раненото си тяло. Болката в лицето и врата, където Аркус го беше удрял отново и отново, докато той се мъчеше да го отскубне от Карлия.
Войникът го беше пребил толкова лошо, че почти очакваше да умре. След това беше така изпотрошен и посинен, че едва се движеше, едва дишаше, докато с куцукане се връщаше в дупката, където го държеше Карлия.
Приседнал на пода, той се взираше в стената и му се искаше тялото да престане да го боли.
И тогава вратата се беше отворила с трясък.
Вдигнал бе поглед и като в мъгла беше видял разкривеното от ярост лице на нейния съпруг, Теодосий, да се взира свирепо в него.
В първия миг Зарек наивно беше предположил, че старият сенатор е разбрал за изневярата на жена си и за неговото участие в аферата.
Само че не беше това.
— Как се осмеляваш!
Теодосий го бе сграбчил за косата и го бе извлякъл от килията. Беше го удрял и ритал през целия двор на вилата, чак до покоите на Карлия.
Зарек се бе свлякъл в стаята и, едва на няколко крачки от нея. Останал бе да лежи на пода, пребит, окървавен и треперещ, без никаква представа какво му се бе случило този път.
Безпомощен, бе зачакал тя да каже нещо.
С бяло като платно и смазано от бой лице, тя стоеше там като някоя опърпана кралица, притискайки разкъсаната си окървавена роба към съсипаното си тяло.
— Това ли е този, който те изнасили? — попитал бе Теодосий жена си.