— Ако съм прав, знаеш, че ми се полагат сто сребърни — отбеляза Хаерн, отдалечаващ се с накуцване. — Но вие, Змиите, ми харесвате. Винаги сте се отнасяли добре с мен и сте ми помагали да се подслоня. Надявам се Стражителя да не е попречил на нещо важно. Не бих понесъл…
— Пръждосвай се, говедо смрадливо! — Едноокият показа кинжала си. — Каквото и да прави онзи негодник, доставките ще продължат. Сега изчезвай, преди да съм си взел парите обратно.
Хаерн побърза да се отдалечи. С достигането на търговската улица куцането му престана. Той пое на север, размишляващ над наученото. При всяко продаване на информация успяваше да понаучи нещо ново. Излизаше, че внасянето на златото не е било еднократно начинание. Напротив, тези доставки бяха важни и Змийската гилдия искаше те да продължат. През нощта младежът ги бе сметнал за обикновени обирджии, извадили късмет край мините на Гемкрофт, но сега…
Сега любопитството му бе разпалено.
Хаерн не всякога раздаваше откраднатото злато. Понякога запазваше малка част, винаги с уговорката, че го задържа не за себе си, а за да подпомага войната си срещу гилдиите. Мнозина ставаха далеч по-благосклонни след предлагането на пари, а не след отправянето на заплахи. Именно към един такъв човек се отправи Хаерн.
Той се озова в спокойна част на града, далеч в северните квартали и съответно далеч от убежищата на престъпническите гилдии. Повечето от тукашните домове бяха оградени. Хаерн се прехвърли в двора на един от тях.
Две кучета моментално се втурнаха насреща му, огромни хрътки с черна козина и впечатляващи челюсти. Хаерн спокойно коленичи и протегна ръце. Първият пес близна ръката му, а другият едва не го събори във възторга си.
Младежът се усмихна, докато галеше животните. Стопанинът на къщата, мъж на име Дашел, бе купил кучетата за своя защита. Когато Хаерн бе решил да го включи сред доверените си хора, бе започнал да посещава дома седмици наред, носейки вкусна храна на кучетата. Постепенно те бяха привикнали с миризмата му. Сега те не лаеха при появата му — а ако все пак го стореха, то беше от радост.
— Сега ще ви оставям — каза Хаерн, когато ги избута. — Имам работа.
Едното изскимтя, а другото излая еднократно. Младежът им намигна.
— Следващия път ще донеса няколко кокала, обещавам.
Спалнята на Дашел се намираше на втория етаж. Наблюдаван от луната, Хаерн се изкатери на покрива и се отпусна пред елегантния прозорец. Последният не бе заключен. Младежът го отвори, извъртя се и се отпусна върху перваза. Сянката му се излегна върху огромния креват, върху който спяха домакинът и съпругата му.
От джоба си Хаерн извади камъче и го метна към носа на Дашел.
Мъжът изсумтя и сънено се огледа. Забелязал силуета на Хаерн, той се вцепени. Гостът му подхвърли още нещо, този път монета, която проблясваше жълто под лунната светлина. Дашел я улови и се надигна от леглото.
— Навън — просъска домакинът, преди да затвори прозореца пред лицето на Хаерн. Смеейки се, гостът се спусна при махащите опашки кучета и отново се оказа обграден от вниманието им.
Няколко минути по-късно Дашел изникна на прага, омотал дебела бяла роба около шкембенцето си. Той имаше сива брада и набръчкано лице. Хаерн държеше качулката си спусната, обърнал гръб на луната.
— Глупави помияри — измърмори Дашел. — Онзи, който ми ги продаде, се кълнеше, че са по-жестоки и от ранен орк.
— Умни са — отвърна Хаерн. — Надушили са, че не съм тук, за да те нараня.
Стопанинът на дома подбели очи и махна с ръка.
— Защо си дошъл, Стражителю? Студено е. Определено бих предпочел да лежа в кревата си.
— Змийската гилдия разполага с нов източник на злато. Какво знаеш за това?
Възрастният мъж се намръщи насреща му и пристегна робата си. Той бе магистър на монетния двор за кралство Нелдар и благодарение на тази си длъжност притежаваше достъп до ресурси, които мнозина ценяха. В продължение на години той бе приемал от гилдиите златни монети, които биха могли да бъдат разпознати, и ги бе заменял с прясно изсечени. В началото Хаерн бе обмислял да го убие, но впоследствие бе решил, че мъжът би могъл да му предостави значителна информация.
— Това продължава от месеци — каза Дашел. — Но изглежда ти си научил наскоро.
— Ако бях научил по-рано, щях да съм те посетил.
— Да, разбира се. — Домакинът поклати глава. — Змиите започнаха да се явяват редовно, с количества, които на няколко пъти бях на път да откажа. Страхувах се, че е възможно страничните ми дейности да бъдат разкрити. За източника мога да ти кажа само, че той е винаги един и същ.