Лейди Гемкрофт отново се отпусна върху леглото си. Нямаше търпение и тази нощ да свърши. Съмнението я гризеше. Надяваше се, че е постъпила правилно. Поне много скоро щеше да узнае. Ако Натаниел наистина беше жив, всичко щеше да бъде оправдано. Излизаше, че бе насочила отмъщението си в погрешна посока, но само отчасти — гилдията на Змиите също имаше вина. Заради това боговете може би щяха да проявят склонност да простят.
Бертрам изникна на прага. Очаквано, той изглеждаше разстроен.
— Правилно ли съм разбрал онова, което ми предаде Зуса? Убили сте Артър?
— Да. И с основание.
Старецът заключи вратата и уморено отпусна глава върху нея.
— Той беше последната ни надежда. Богатството ни потъна в джобовете на наемниците, репутацията на рода Гемкрофт е унищожена, а вие собственоръчно убивате единствения шанс да възвърнете славата му? Защо?
Съветникът се обърна към нея. Погледът му я накара да потръпне.
— Бертрам? — Тя спусна крака на пода. — Защо заключи вратата?
Изпод халата си възрастният човек измъкна кинжал. За момент студената му ярост се превърна в съжаление. Алиса не бе сигурна кое от двете я вбесява повече.
— Ти имаше такъв потенциал — рече той. — Вместо това избра да захвърлиш дълга си. Доведе ни до пълен крах и разруши всичко, за което бях работил през целия си живот. Единствената ни надежда е някой, който и да е, да заеме мястото ти.
— Включително и ти?
Той видимо се засегна от намека.
— Правя това в името на цялата фамилия, в името на предишните поколения и на онези, които тепърва ще дойдат. Не за себе си. Надявам се разбираш.
Старецът скочи към нея, а Алиса се претърколи встрани. Той изглеждаше муден в сравнение със Стражителя или Зуса, но пък жената не разполагаше с оръжие, с което да се защити. Докато падаше на пода, тя сграбчи юргана си и го хвърли към Бертрам.
— Помощ! — изпищя Алиса и започна да отстъпва към строшения прозорец.
За миг камата на стареца се заплете в юргана, но той го блъсна встрани. Бе застанал между нея и вратата. За момент жената бе помислила да се втурне край него, но Бертрам вече се бе освободил от завивката и моментът бе отминал. Той не откъсваше очи от нея, готов да реагира и на най-малкото движение. Оживлението на целеотдадеността бе заличило голяма част от годините му.
— Няма да има значение — каза той. — Когато те пристигнат, ще заварят единствено трупа ти. Дори и впоследствие да ме екзекутират, пак ще съм отстранил заразата, разяждаща устоите на дома ни.
Тя си помисли за Натаниел, за Артър и за настоятелността на Бертрам относно брака й. В каква ли степен той бе замесен в тези събития?
Гневът, припламнал в нея при тази мисъл, й даде смелостта да стори инак немислимото. Когато старецът замахна към сърцето й, Алиса не отскочи. Вместо това тя се хвърли към него и се извъртя с надеждата да избегне удара. Режещият ръб посече плътта й. Болката беше почти непоносима, но се изгуби сред прилива на ярост и вълнение. Лявата й ръка го сграбчи, за да не му позволи да нанесе втори удар, а десницата й се вкопчи за дрехата му. Тя не разполагаше със силата на мъж, но пък Бертрам беше стар и лек.
С оглушителен рев Алиса го хвърли към строшения прозорец, сред който все още оставаха много отломки. Бертрам извика само веднъж — изненадано квичене, преляло в болезнен писък.
Тръпките на ярост все още не я напускаха. Старецът се бе нанизал на един от късовете, врязал се точно под брадичката му. Опитът му да си поеме дъх прозвуча хъхрещо. Ръцете му напразно се опитваха да намерят нережеща опора, с чиято помощ да се освободи.
Зад нея вратата избухна — войниците бяха получили възможност да я разбият втори път в една и съща нощ. Този път те не й позволиха да спори, а я изведоха от стаята. Алиса погледна назад само веднъж. Бертрам оставаше свлечен край прозореца и кървеше.
Поне в едно се бе оказал прав. Заразата действително бе отстранена.
Алиса не можа да се сдържа повече и избухна в сълзи.
Глава двадесет и девета
Седалището на Змиите очаквано се оказа празно. Уилям Кет нямаше да пренебрегне подобна заплаха. Той беше човек, който приемаше много сериозно всяка такава и се стараеше да отвърне колкото се може по-жестоко. Кадиш бе комарджия и пияница, прекалено горд, за да изостави гуляенето си. Уилям бе негова пълна противоположност. Съответно, щеше да представлява далеч по-голям проблем.