— Ранен ли си? — попита Зенке. Хаерн поклати глава. — Хубаво. Един от негодниците поряза крака ми. Делисия пак ще ме гълчи.
Двамата навлизаха все по-дълбоко в дома, докато най-накрая не откриха спалнята на Леон. Тя беше празна.
— Земята да ме погълне — промърмори Зенке. — Къде се е дянал мазникът?
Той направи крачка напред, пропуснал да забележи почти прозрачната нишка, опъната ниско над пода. Но Хаерн я забеляза и рязко дръпна спътника си назад, точно преди цялата стая да избухне в пламъци. Огънят вилня по-малко от секунда, но когато утихна, помещението бе изпепелено. Останалата част от къщата стоеше непокътната.
— Капан? — Зенке гледаше вторачено. — Магически капан?
— Не е нужно да ми благодариш — великодушно заяви Хаерн, облегна се на стената и затвори очи. Искаше му се да може да прогони главоболието, което се раздуваше зад челото му.
— Мразя ги тези клопки. Сега накъде? Нищо чудно той да е избягал, Хаерн. Какво ще правим тогава? Къде ще го търсим?
— Спокойно. — Младежът все още стоеше със затворени очи. — Той е спял, когато магьосникът започна да обсипва къщата с огън. Леон става и задейства капана. Стреснат е, но не действа прибързано. Хората му са тук и ще го защитят. Къде биха го отвели? Кое място е сигурно, наблизо и удобно за отбрана?
— Някъде, където още никой не е нападнал, където няма как да има засада — бавно започна да разсъждава Зенке. — В помещенията на наемниците.
Хаерн отвори очи, за да смигне на някогашния си наставник.
— Много вероятно. А те са разположени отзад, изолирани. Не бива простолюдните им обноски да смутят някой от благородните гости на дома.
— Ще се справиш ли, Хаерн?
— Тревожи се за себе си.
Двамата отново се затичаха. Този път по-младият тичаше отпред. Въпреки помощта, която бе получил и приел, задачата и отговорността си оставаха негови.
Бе останал още един капан, в който и двамата навлязоха. Докато търчаха по дълъг коридор, отвеждащ до голяма двойна врата, зад тях изскочиха петима наемници.
— Остави ги на мен! — извика Зенке. — Продължавай, намери Леон!
Хаерн веднага прие. Той продължи да тича към вратите и скочи към тях с краката напред, защото искаше да влети по впечатляващ начин.
Младежът действително се сблъска с вратата, но крилата й не отстъпиха под напора му — те се отваряха само навън. Наложи му се да влезе по нормалния начин, не гръмовно, а спокойно и изтощено.
— Ти — процеди Леон. Той стоеше в другия край на помещението, заобиколен от живата стена на четирима телохранители.
— Аз. — Хаерн се поклони.
— Кой те е наел? Кой ти плаща?
По тлъстия врат се стичаше пот, лицето бе изпъстрено с петна. Кънингтън приличаше на тлъсто прасе, на което някой е нахлузил дрехи.
— Трен? Алиса? Кралят? Кажи ми, какво ти предложиха? — продължаваше Леон.
Хаерн се изсмя. Не можа да се сдържи. Дали Леон щеше да му повярва? Нима човек в неговата позиция можеше да допусне, че съществуват неща извън богатството и властта? Можеше ли да проумее желанието за изкупление, за оттегляне от живот, отдаден на отмъщение и смърт? Или щеше да види единствено побъркан човек, който бръщолеви лъжи и нелепици?
— Правя това, защото искам — каза младежът. Бе решил, че подобен мотив би бил най-близо до разбирането на Леон. — А ти имаш възможността да промениш желанието ми. Последен шанс, Леон. Или ще приемеш условията ми, или ще приемеш смъртта си.
— Няма да приемам каквото и да било. Ти си поредното бясно куче, което хората ми ще съсекат.
Двама от телохранителите извадиха арбалети.
С плавно движение Хаерн откопча плащовете си и ги хвърли във въздуха — точно преди войниците да стрелят. Самият той се изви зад плата и се постара да се свие. Болтовете пронизаха плата и продължиха полета си на смърт. А изсред започналите да падат наметала младежът вече изскачаше, стиснал мечове. Двете оръжия се бяха превърнали в част от него, изцяло подвластна на волята му. Това беше последният сблъсък. Нощта му приключваше. Войниците щяха да умрат, Леон щеше да умре. Тогава щеше да настъпи примирие.
Стрелите захвърлиха арбалетите и отстъпиха назад, докато изтегляха оръжия. Другите двама се наканиха да нападнат Хаерн. Заради койките от двете страни помещението беше тясно — само двама от телохранителите можеха да стоят един до друг.