— Милейди? — изрече някой.
— Какво? — промърмори тя. — Не може ли да почака?
— Простете, милейди. Аз съм Сесил Гленхолоу, нося съобщение от лорд Джон Гандрем.
Алиса отдръпна ръката си и изгледа натрапника кръвнишки. Рицарят изглеждаше едновременно смутен и нетърпелив. Кой ли идиот от телохранителите й го бе пуснал при нея, и то когато тя се намираше в подобен вид? Жената придърпа одеялото към себе си и приседна.
— По каквато и причина да си дошъл, тя може да почака. Слугите ще ти приготвят закуска, а пазачите…
— Става дума за сина ви, милейди.
Тя се вцепени. Едва сега забеляза свитъка в ръката му. Алиса го взе и го разгърна. Очите й се плъзнаха по редовете, но не в четене, а в търсене на онова съдбоносно изречение. При първия оглед го пропусна, но то присъстваше. Още на втория ред.
Вярвам, че ще се зарадвате да чуете следното: противно на нещата, които сте чули, синът ви Натаниел е жив и в момента се намира при мен.
Жив…
Тя скочи към рицаря и го прегърна, ридаеща от облекчение.
— Благодаря ти — прошепна Алиса. Пратеникът все още стоеше неподвижен, объркан от проявата й. Докато се отдръпваше, тя целуна наболата му буза, а после се затича към стаята си. Не се интересуваше, че е облечена единствено в нощница. — Ще ме заведеш ли при него?
— Разбира се — отвърна Сесил, започнал да крачи след нея.
Струваше й се, че не докосва земята, а лети. Стражителя не беше излъгал. Натаниел бе жив. Сега тя щеше да отиде при него, да го прегърне и никога повече нямаше да се отделя от него.
Макар да не бе спряла да си повтаря тази мисъл, възторгът й не изчезваше. Натаниел беше жив. Жив, слава на боговете, жив!
Сесил не я последва в спалнята, а почтително остана да изчаква отвън. Алиса разтвори един от гардеробите и започна да обмисля тоалет. На вратата се почука. Без да се замисля, тя разреши влизане.
Влезлият се оказа неин далечен братовчед на име Телфорд. Той се отличаваше с почти женствено лице и рижавееща коса. Опитваше се да си придаде мрачен вид, но личеше, че той също се радва на чутото.
Забелязал лицето й, Телфорд изостави опитите за сериозност и просия на свой ред. Глупакът сигурно бе смятал, че Алиса скърби за смъртта на Артър.
— Прости ми за неканеното нахълтване — каза той. — Когато научих за… за измяната на Бертрам, заех се да преглеждам документите му. Може би знаеш, че аз изучавам занаята на татко и…
— На въпроса — каза Алиса, захвърли нощницата и се зае да нахлузва рокля.
За момент той се изчерви и продължи с леко заекване.
— Бяха започнали да изникват слухове, че няма да успееш да платиш на наемниците и да възстановиш щетите в града. Бертрам бе казал това на баща ми и неколцина от слугите. — Жегнат от погледа й, Телфорд прескочи още обяснения. — Бертрам е лъгал. В счетоводните му книги открих, че заплатата на наемниците възлиза на една трета от настоящото ти богатство. Определено е скъпо, но е далеч от онова, което старецът…
Тя засмяно го целуна по бузата и се зае да пристяга колан. В един друг гардероб се зае да търси достатъчно дебело палто.
— Нужен ми е човек, който да заеме мястото на Бертрам. А нямам време да търся заместници, така че ще разчитам на теб, Телфорд.
Ченето му едва не се откачи.
— Но аз още се уча. Татко казва, че не мога да се отделя, докато не навърша двадесет. А такава отговорност…
— Започваш още днес.
— Защо? Ти къде отиваш?
Алиса отново се изсмя.
— Да прибера сина си.
Матю Пенсфилд усети първия допир на съзнанието и се възпротиви. То щеше да донесе само болка.
Спомените постепенно изплуваха от ледената забрава. Той си спомни как се сражава, за да защити Тристан. Или май беше Натаниел? И как така беше още жив? Жив беше, нали?
Той отвори очи. Пред него седеше момчето с двете имена, подпряло брадичката си с ръка, загледано в пода.
— Тристан? — изхриптя Матю. Момчето го погледна сепнато, но изненадата му не трая дълго. В следващия миг усмивка изникна върху лицето му, зародила се от очите.
— Ти си буден! — възкликна детето.
— Така изглежда.
Тристан го прегърна, а фермерът се закашля. Струваше му се, че половината му тяло е изпълнено със слуз (другата половина бе заета от болка). Той се опита да се надигне от кревата, но пронизваща болка в рамото го прикова обратно.