— Чу ли всичко? — попита Гемкрофт.
— Всичко, което си заслужаваше да бъде чуто. Старецът е изплашен. Той се опитва да бъде скала по време на буря; да оцелее, като не прави нищо, докато тя не отшуми.
— Понякога тази стратегия е добра.
Зуса се подсмихна.
— Тази буря няма да отмине сама. Подобна страхливост не е решението. Знаеш какво иска Бертрам. Иска те впримчена в брачния хомот. Тогава той ще получи възможност да управлява директно през съпруга ти.
— Бертрам не се интересува от властта.
Безликата повдигна вежда.
— Сигурна ли си? Той може да е възрастен, но не е мъртъв.
Алиса въздъхна и пресуши чашата си.
— Какво да правя? — попита тя. Чувстваше се изморена и объркана. Синът й много й липсваше. Тя бе изпратила Натаниел в замъка Фелууд, под опеката на лорд Джон Гандрем. Джон беше добър човек, приятел на семейството. И, най-важното, владенията му се намираха далеч от Велдарен. При него момчето щеше да остане в безопасност, а същевременно щеше и да получава добра подготовка за живота.
— Все пак има ли някой от кандидатите, който ти е допаднал? — рече Зуса.
Другата сви рамене.
— Марк Тулен е привлекателен, макар да подозирам, че Бертрам не би одобрил потеклото му. Поне Марк бе склонен да разговаря с мен, а не само да зяпа в блузата ми. И онзи благородник, който отговаря за северните ни мини, Артър… Артър…
— Хардфилд — помогна Зуса.
— Същият. Той е приятен събеседник, не е грозен. Но е малко сдържан. Предполагам, че това се дължи на възрастта му.
— Колкото по-възрастен, толкова по-малко вероятно да забягва с други жени.
— За това не бих имала нищо против. — Алиса се изправи и се извърна. У нея отново бе припламнал онзи страх, който не й бе позволил да си намери съпруг. Беше й трудно да изрази този страх гласно, както се опитваше да стори сега. — Но децата, които се родят от този съюз, ще станат наследници на рода. Те ще изблъскат Натаниел, ще го обявят за недостоен… Не мога да му причиня това, Зуса. Той е моят първороден син.
Ръцете на Зуса се обвиха около нея. Сепната от необичайната проява, Алиса прие прегръдката.
— Ако синът ти е силен, той няма да позволи да му отнемат полагащото се. Не се страхувай.
— Благодаря ти. — Алиса се отдръпна и се усмихна. — Какво ли щях да правя без теб.
— Надявам се никога да не ти се налага да узнаваш. — Другата жена се поклони ниско.
Алиса се сбогува с нея и се отправи към покоите си. Там се загледа през дебелия прозорец — отвъд стените на имението, към Велдарен. Осъзна, че мрази този град, че ненавижда всяко от тъмните му ъгълчета. Той неизменно заговорничеше срещу нея, подготвящ кинжал и отрова…
Не. Тя трябваше да спре да разсъждава така. Не биваше да позволява на гилдиите да контролират всеки аспект от живота й чрез сила и страх. Затова тя седна на бюрото, приготви мастилница и пергамент и се замисли. Тя бе изпратила Натаниел, за да го защити, за да му предостави възможността да расте сред добро семейство. Не чак толкова отдавна баща й бе сторил същото. Тогава тя бе изпитвала гняв и самота, бе се чувствала предадена. А впоследствие бе изпратила Натаниел сред същите онези хора, срещу които бе негодувала.
Тя отново можа да разбере баща си по начин, недостъпен за нея преди. Той я бе отпратил заради загриженост, а не за да я отстрани от пътя си, както глупаво бе смятала тогава.
Колко се бе разгневила при завръщането си…
Не, тя нямаше да позволи на историята да се повтори. Взела решение, Алиса потопи перото и започна да пише.
Скъпи лорд Тулен, поде тя, имам молба за вас, която е свързана със сина ми…
Глава втора
Бигс остана да наблюдава вратата, докато останалите Ястреби се погрижат за труповете.
— Колцина ще бъдат придружителите? — попита един, увиващ тяло в сивия му плащ.
— Зависи — каза Бигс.
— От какво?
Бигс подбели очи.
— От това кой ще дойде. Ако е Велиана, само шепа. Но ако е Гарик… може би двадесет.
Лицето на другия крадец трепна при тези думи. Само десетима от тях се движеха сред празните маси и притихналите пещи на ковашката работилница.
— И какво ще правим, ако е той?
Бигс се извърна, сграбчи го за ризата и го дръпна към себе си.