— Кой си ти? — попита тя. — Как се казваш?
За момент лицето му се промени. В очите изникна невероятна тъга.
Непознатият повдигна другата си ръка и позволи на сивото парче плат да се разгърне от пестника му.
— Истинското ми име е изгубено. То ми бе отнето от сила, на която не бих могъл да се опълча. Остана ми единствено названието, дадено ми от нея. Аз съм Смъртта, а това е моята маска.
С тези думи той се усмихна. Велиана реши, че все пак би могла да го намери за привлекателен.
— Ще започнеш от най-ниското ниво — каза му тя. — Няма да получаваш никакво специално отношение, никакви привилегии. Това приемливо ли е?
Мъжът кимна. В отговор на отсечено нареждане от страна на Велиана крадците се заеха да местят сандъка.
Смъртта отстъпи встрани и се зае да наблюдава апатично. От своя страна Велиана наблюдаваше него и дъвчеше устната си, докато обмисляше какво щеше да каже на Гарик, новия първомайстор на гилдията. Той определено нямаше да остане във възторг от новината за седмината изгубени, но пък поне бяха получили стоката. А що се отнася до Смъртта и маската му…
Тя пристъпи по-близо до него. Искаше да го разбере, да проумее мотивите му. Нищо чудно той да представляваше капан или бедствие. Ако това действително се окажеше така, цялата вина щеше да падне върху нея.
— Не ме предавай — прошепна му тя, докато останалите извличаха сандъка. — Не ме интересува за колко силен се мислиш. Изправяла съм се и срещу по-силни. Оцелявала съм и срещу по-добри. Ти се замеси доброволно, но ще си тръгнеш единствено като мъртвец. Разбра ли ме?
Непознатият привърза маската пред лицето си и намигна през дупките.
— Ще си тръгна единствено като ваш първомайстор.
Заради маската Велиана не можа да различи белезите на усмивка. В крайна сметка реши, че това е без значение.
— Ела с мен — каза тя. — Не се съмнявам, че ще породиш смут, затова смятам, че е най-добре да се срещнеш с Гарик веднага… Стига той да прояви достатъчно доверие към теб, за да те приеме.
Той се раздвижи по-бързо от възможното. Лявата му ръка се обви около кръста й. Десницата му сграбчи китката и я придърпа. Велиана дори не успя да изтегли кинжала си. Можа единствено да впери очи в неговите.
— Но ти прояви достатъчно смелост, за да се приближиш — каза той. Гласът му почти не се отличаваше от шепот. — И не трепваш дори и в ръцете ми. Ще запомня това. Как е твоето име, жено?
— Велиана.
Той я пусна. Тя го зашлеви, а странникът намести маската си.
— Заслужено. Води, Велиана. Искам да се срещна с първомайстора ви.
Тя изчака да се убеди, че билката е отнесена в приготвеното убежище, преди да поведе непознатия към Гарик. Многократно им се бе налагало да променят главната си квартира — обстоятелство, наложено от неспирната война с останалите гилдии. В последно време Пепелявите се бяха помирили с повечето от тях. Но гилдията на Ястребите все още не се отказваше в проявите си на враждебност. Ако не беше появата на този странник, обявил се за самата Смърт… Велиана осъзнаваше, че бе имало голяма вероятност по това време самата тя също да лежи мъртва.
Стига той да не представляваше част от капана.
Настоящото си укритие Пепелявите дължаха на една малка търговска гилдия, достатъчно зажадняла за пари, за да приема подкупите на Гарик. Това убежище не бе от най-скритите, но пък оставаше топло през зимните месеци, а и мебелировката бе сносна.
Велиана влезе през странична врата. След няколко стъпала тя спря пред вратата на мазето, обградена от две лампи. Пазачи нямаше, което накара Велиана да се намръщи. Несъмнено те бяха останали вътре. Гарик обичаше да разполага с телохранители по всяко време, дори и когато това не бе по-безопасно. Те трябваше да стоят отвън, за да могат да реагират веднага при нужда.
Но вратата бе заключена тъй или иначе. Велиана подбели очи и почука двукратно, сетне още веднъж. Разнесе се стържене на метал. В тесния отвор изникнаха чифт очи.
— Паролата — рече пазачът.
— Велиана. Отваряй проклетата врата.
Парола имаше, разбира се. И още две специални, целящи съобщаването на скрити заплахи. Но пък жената не беше в настроение. И знаеше, че крадецът от другата страна е прекалено страхлив, за да й откаже. Прозорчето отново се затвори, резетата започнаха да дрънчат. Събеседникът й, останал зад нея, се засмя.