Тя се засмя, а Мейнард почервеня, макар да знаеше, че дъщеря му умишлено се опитва да го засрами. Благодарение на лорд Джон Гандрем от Фелууд, изпращал подробни писма, Гемкрофт бе болезнено осведомен за многобройните залитания на Алиса. Самият той не държеше да знае, но тъй като всяко подобно похождение можеше да доведе до потенциален наследник, никакви детайли не трябваше да остават скрити.
— Трябва ли да използваш такъв просташки език?
— Ти ме изпрати да живея сред прости жени. Детегледачки и квачки, които, дори и ако обединяха богатството си, пак не биха могли да се сдобият с привилегията да… да почистват мръсотията от задните ми части.
Тя намигна на баща си.
— Сторих го за твое добро — каза Мейнард. Той забеляза, че тя се доближава към прозорците, затова застана на пътя й. Когато понечи да обясни, Алиса допря пръст до устните му и го целуна по челото.
Пристигнаха слуги, които ги уведомиха, че вечерята е готова. Мейнард взе дъщеря си под ръка и я поведе към трапезарията. Празни доспехи красяха двете страни на коридора. От копията, които те стискаха, висяха копринени знамена — на крале, благородници и членове на семейството.
Огромната маса бе наобиколена с повече от сто стола от тъмно дърво, тапицирани в мораво. Все още нищо не бе поднесено, единствено дванадесет рози красяха трапезата.
Двадесет слуги стояха в готовност, макар че тази вечер Мейнард и дъщеря му щяха да се хранят сами. Мъжът се настани на челното място, а Алиса седна от лявата му страна.
— Не се тревожи за храната — каза й той. — Всичко е опитано.
— Ти си този, който се тревожи за това.
Мейнард си помисли, че тя нямаше да проговори толкова спокойно, ако знаеше, че за последните пет години са умрели седмина от дегустаторите. Последният от тях се бе отровил само преди два дни.
Вечерята започна със задушени гъби в сос. След настаняването на двамата слугите не бяха спрели да сноват около трапезата.
Алиса затвори очи и въздъхна, отхапвайки от една от гъбите.
— Въпреки всичките чудатости, не мога да не ти призная, че се грижиш за поднасянето на качествена храна — каза младата жена. — Слугите във Фелууд изглежда смятаха, че котешкото месо е особен деликатес. Почти след всяко ядене ми се налагаше да издърпвам косми измежду зъбите си.
Мейнард потръпна.
— Стопаните на Фелууд винаги са се отнасяли добре с мен. Прецених, че това би било добро убежище за теб, особено толкова далеч от Велдарен. И ще те помоля да се въздържаш от подобни шеги на масата.
— Прав си. Да говорим по работа.
Следващото блюдо представляваше месо, което не се виждаше от покрилите го сосове. Но самата му миризма бе достатъчна, за да напълни устата й със слюнки.
— Работата е изтощителна — отвърна Мейнард — в много отношения. Предпочитам да не пристъпваме към тази тема, докато се храним.
— Ако зависеше от теб, ти не би искал да я обсъждаме никога. Отпътувах като младо момиче, но имах много време, за да се науча. Години. — Тя дори не правеше опит да скрива раздразнението си. — Колко време продължава тази срамна война с престъпническите гилдии?
— Пет години — навъси се Мейнард. — Пет дълги години. Не се сърди, задето те отпратих. Исках да бъдеш в безопасност.
— В безопасност? — повтори Алиса. Тя остави вилицата си и блъсна чинията. — Така ли го наричаш? Искал си да ти се махна от главата. Много по-лесно е да подготвяш убийства, когато момиченцето ти не е наоколо.
— Ти ми липсваше много — настоя бащата.
— Но ти не го показваше — отбеляза тя, пробождайки го в гърдите с думите си. — Да не говорим повече за това. Аз също съм Гемкрофт. Този конфликт посрамва името ни. Някакви си улични отрепки да надвиват цялото могъщество на Трифектата? Това е унизително.
— Не бих казал, че биваме надвивани.
Тя се изсмя в лицето му.
— Ние контролираме всички златни мини в северните земи. Престъпниците разполагат с копелета, които ограбват кервани и работници. Леон Кънингтън държи в малкия си джоб лорд Съди и всички останали висши благородници. В джобовете на престъпниците пъплят бълхи и въшки. А Лори Кинън? Половината от корабите, плаващи сред Тулонския океан, са негови. Само че какво би спряло морските му кучета да решат, че тези съдове биха били по-добре защитени в техните собствени ръце? Още ли твърдиш, че няма нищо унизително?