— Ти се забравяш! — каза Мейнард. — Истина е, че разполагаме с много повече от тях, но именно в това се крие опасността. Ние плащаме цяло състояние на наемници и войници, докато те набират хората си от улицата. Ние имаме имения, а те се свират из коптори. Кое от двете е по-незабележимо и трудно за откриване? Те са като червеи: отрязваме им главата, а парчетата се превръщат в нови противници.
— Те не се страхуват от вас. Вие сте безгръбначни, които губят всичко, което не се намира в непосредствена близост до вас. Но и онова, в което сте се вкопчили, намалява с всеки изминал ден. Имаш ли представа колко от наемниците ви дават част от възнагражденията си на гилдиите?
— Зная повече, отколкото би могла да си представиш — тросна се баща й и се облегна назад. Струваше му се, че раменете му неочаквано са се вкаменили. Тежестта се разстилаше и към ръцете му.
Толкова пъти бе слушал подобни думи от безумни глупаци. Натъжаваше го осъзнаването, че и дъщеря му също е една от тях. Но пък от друга страна… Подобни мисли нямаше как да принадлежат на Алиса. Тя бе стояла прекалено дълго извън града, за да е запозната толкова добре със ситуацията. Кой й бе наговорил това? Кой се опитваше да я превърне в свое оръжие?
— Кажи ми, мъдра щерко, откъде знаеш всички тези неща?
— Няма значение откъде — бързо отвърна Алиса. Прекалено бързо.
— Има огромно значение. — Мейнард се изправи от стола си и плесна с ръце, за да повика слугите. — Бил е Йорен Кул, нали? Забраних на лорд Гандрем да ти позволява да общуваш с него, но плъховете винаги намират начин да се шмугнат, нали?
— Той не е плъх. — Гласът й бе изгубил част от увереността си. Бе се справяла добре, когато бе владяла инициативата. В отбрана започваше да изпитва колебание. — И какво значение има? Да, останах да гостувам на лорд Тео Кул по време на зимните месеци. В неговия замък е по-топло, защото се намира по-близо до океана.
— Лорд Кул? — изсмя се Мейнард. Отбеляза си да смъмри лорд Гандрем, задето е допуснал подобна непредпазливост. — Та той събира данъците от Ривъррън. Слугите ми живеят сред по-добри условия от него. Той ли ти е наговорил тези глупости, нашепвайки за власт над чаша вино?
— Ти отбягваш…
— Не — сурово я прекъсна той. — Покварили са те с лъжи. Ние все още имаме страховита репутация, но гилдиите са още по-ужасяващи. Те са отчаяни. Може да ти се е сторило, че тези пет години се влачат, но мога да те уверя, че тук те отлетяха вцепеняващо бързо. Тези злодеи убиват без да им мигне окото. А някое змийче не спира да подшушва на крал Велор, че за насилието сме виновни само ние. Затова той отказва да ни помогне и не позволява на войниците си да го сторят. Онези благородници, които открито се застъпват за нас, умират на трапезите си или откриват, че децата им са били отвлечени.
Мейнард Гемкрофт стовари длани върху масата и се повдигна на затреперилите си ръце.
— Може да имаме огромно богатство — продължи той, — но те разполагат с Трен Фелхорн. Златото ни не струва нищо пред него.
Той отново плесна с ръце. Слугите се струпаха около тях. Алиса се смущаваше от присъствието им. А към това присъствие се присъединиха и пазачите.
— Отведете я — нареди Мейнард.
— Не можеш да направиш това! — изкрещя Алиса. Груби ръце се вкопчиха над лактите й и я издърпаха от масата.
Гемкрофт си наложи да не отмества поглед от извежданата девойка. Не каза нищо. Имаше голям риск да издаде болката си.
— Какво да правим с нея? — попита началникът на стражата, простоват мъж, компенсиращ с мускули и пълна отдаденост към дълга си.
— Хвърлете я в една от килиите — отвърна Мейнард, отново зае мястото си и хвана вилица.
— Нежните мъчители биха могли да я накарат да проговори много по-бързо — предложи войникът. Гемкрофт го погледна възмутено.
— Тя е моя дъщеря. Нека се поразхлади сред каменните основи. Когато стане готова да отвори очи и да осъзнае как стоят нещата в действителност, ще й покажа в какъв ужас се е превърнала тази война. Сам съм си виновен, задето толкова дълго я държах настрана. Глупавото момиче си няма представа колко ужасни са нещата. Тя казва, че вече е зряла жена, в което не се съмнявам. Да се надяваме, че остротата на ума й надвишава моята и тя ще съумее да види що за лъжец е Йорен. Няма да позволя един жалък бирник и сина му да ми откраднат богатството.
Глава четвърта
Минаха няколко часа. Войниците продължаваха да претърсват упорито, с което отстраниха и последните съмнения на Кайла относно значимостта на момчето.