— Къде е Арон? — попита Трен, когато болката се успокои. — Ако ти нямаш намерение да доведеш магьосника, той ще го стори.
— Пак се е сврял някъде. И чете. Аз му споделих, че е много вероятно скоро в града да изникнат наемници, изпратени да унищожат всички гилдии, а той ме изгледа като че съм някакъв уличен продавач и съм седнал да говоря за времето.
Трен потисна гримасата си.
— Прекалено си нетърпелив с него — каза той. — Арон разбира повече, отколкото смяташ.
— Той е прекалено мекушав и е страхливец. Нашият живот никога няма да стане подходящ за него.
Здравата ръка на Трен Фелхорн рязко посегна напред, сграбчи Рандит за ризата и го дръпна към себе си. Лицата им се озоваха съвсем близо едно до друго.
— Чуй ме добре. Арон е мой син, също като теб. Каквито и упреци да имаш, отстрани ги. Дори най-заможният крал е нищо в очите ми в сравнение със собствената ми плът и кръв. Очаквам същото и от теб.
Той блъсна Рандит и се провикна:
— Ела, Арон. Нужен си ми.
Ниско осемгодишно дете прекрачи в стаята, притиснало книга със захабени корици към гърдите си. Лицето му се отличаваше с приятна мекота, предвещаваща бъдещ красавец. Но то бе наследило косата на баща си — руса, спускаща се на къдри около ушите, и с перчем, който се привеждаше почти до тъмносините очи.
Без да продума, детето се отпусна на едно коляно и сведе глава, все така стиснало книгата.
— Знаеш ли къде е Крегон? — попита Трен. Арон кимна. — Къде?
Арон не каза нищо. Заради раната и умората баща му нямаше намерение да провежда продължителни разпити. Останалите деца растяха сред нескончаем бъбреж. Разговорливите дни на Арон включваха около девет думи (и то рядко употребени в едно и също изречение).
— Не се дръж като глухоням и кажи къде е — каза Рандит, усетил раздразнението на баща си.
— Няма го — почти недоловимо каза Арон. — Той е глупак.
— Глупак или не, той работи за нас и ни носи недвусмислена полза — каза Трен. — Върви го доведи. Ако започне да спори, прокарай пръст по врата си. Той ще разбере.
Арон кимна и излезе.
— Дали не спазва обет за мълчание? — каза Рандит, загледан в напускащия си брат. Арон се отдалечаваше съвсем спокойно, без да бърза.
— Затворил ли е тайната врата? — попита Трен.
— Затворил и залостил — заяви младежът, след като провери.
— В такъв случай е по-умен от теб.
Рандит само се подсмихна.
— Щом казваш. Но точно сега си имаме по-големи проблеми. Стрелбата на Гемкрофтови, капанът на Леон… това означава война, нали?
Трен преглътна беззвучно и кимна.
— Трифектата е загърбила мира и иска кръв. Нашата кръв. Ако не реагираме бързо, ще я получи.
— Бихме могли да увеличим подкупите — предложи Рандит.
Баща му поклати глава.
— Вече са се уморили от тази игра. Ние ги обираме, при което те почервеняват от гняв, а после ги подкупваме със собствените им богатства. Сам си видял какви огромни суми инвестираха в наемници през последните месеци. Вече са взели решение. Искат да ни унищожат.
— Това е нелепо — настояваше Рандит. — Ти си обединил почти всяка гилдия в града. Ние разполагаме с асасини, шпиони, биячи… какво ги кара да мислят, че биха успели да оцелеят в една открита война?
Трен се навъси, а младежът започна да барабани с пръсти по предпазителя на рапирата си.
— Дай ми неколцина от най-добрите ни хора — продължи синът му. — Когато окървавеният труп на Леон Кънингтън бъде открит в собственото му легло, останалите бързо ще проумеят, че е далеч по-добре да приемат подкупите ни, отколкото да останат да се осланят на милостта ни.
— Ти си още млад. Не си готов за това, което Леон е подготвил.
— На седемнадесет съм — възрази Рандит. — Вече съм мъж. Убитите от мен надхвърлят бройката на годините ми.
— А убитите от мен са повече от вдишванията на целия ти живот — със зараждаща се острота каза Трен. — Но дори и аз няма да се върна в онова имение. Те искат точно това, не проумяваш ли? Цели гилдии ще бъдат унищожени в рамките на дни. Онези, които оцелеят, ще наследят града. Няма да допусна наследникът ми да погине още в първите часове.