На четвъртата нощ някакъв глас разкъса мразовитата й самота.
— Не се страхувай — прошепна гласът. Въпреки това Алиса подскочи като сепнат заек. Устните й бяха посинели, а кожата й бе придобила болнав оттенък, набръчкана от всепроникващата влага. Чувстваше се отвратително слаба. Непознатият глас я накара да си помисли за най-лошото.
— Баща ми ще научи — каза тя, приклекнала в най-отдалечения ъгъл. — Той ще те накаже, ако посмееш да ме…
Думите й застинаха в гърлото, защото все така си оставаше сама в килията. Но гласът се разнесе отново, отскачащ от стените. Този път личеше, че той е женски — факт, който трябваше да я успокои, но не го стори.
— Ние сме прогонените деца на Карак — каза шепнещата. — Ние сме неговите най-отдадени, най-пламенни следовници, защото имаме да изкупим много грехове. Ти грешница ли си, момиче? Ще протегнеш ли ръце към нас, за да приемеш милостта ни?
Из килията й танцуваха сенки, които не се съобразяваха с проблясъка на факлите в коридора. Алиса покри главата си с ръце и притисна лице към коленете си.
— Искам да се сгрея — каза тя. — Моля те, баща ми не е лош човек. Просто искам да се сгрея.
Младата жена надникна над коленете си и видя движещият се мрак да се слива в силует. След това чернотата му започна да се изпълва с плътност, преляла в обгърната в черно жена. Тънък бял плат прикриваше лицето й.
— В бездната е топло — каза непознатата и изтегли назъбен кинжал. — Искаш ли да те изпратя там? Бъди внимателна в желанията си, момиченце. Бъди конкретна или приеми жестоките дарове, които глупците и себичните биха ти поднесли.
Алиса се насили да се изправи. Чувстваше се напълно незащитена пред непознатата жена. Костваше й огромно усилие на волята да не позволи на ръцете си да затреперят от страх.
— Искам да изляза от килията — каза тя. — Не съм сторила нищо, с което да заслужа този мраз. Кажи ми, кой те изпраща тук?
— Кой би могъл да ни изпрати? — отвърна жената. — Не задавай въпроси, чиито отговори вече би трябвало да знаеш. И мълчи. Ние сме малко, някои неща трябва да бъдат вършени в мълчание.
Жената се обгърна в плащеницата си, наподобяваща течен мрак. В следващия рязък миг тя вече бе изчезнала. Тялото й се разпръсна на късчета сянка, полетели към стените, за да се разтопят.
— Ти прие помощта на безликите — разнесе се нов шепот. — Помни, че цената винаги ти става по-мила, когато напусне ръката ти.
Алиса отново седна, отпусна брадичка върху коленете си и заплака. Какво ли щеше да каже Йорен, ако в този момент я видеше? Той беше толкова красив… Самата Алиса осъзнаваше собствената си красота, но в настоящия момент от въпросната не бе останало нищо. Тя бе измръзнала и хленчеше като някакво безпризорно дете.
Противно на очакваното, тези мисли не спряха риданията й, а само ги усилиха.
Някъде в коридора тежко изскърца врата. Алиса повдигна очи и с известно любопитство зачака.
Едър мъж изникна пред решетките, пъхнал палци в колана. Очите му бяха малки, изпъкнали и разположени близо едно до друго, а мустаците му капеха от мазнина. По-рано Алиса никога не бе го срещала, но в последните дни бе имала възможност да узнае, че той се казва Джорел Тюл и отговаря за килиите.
— Кучетата вият като на буря — отбеляза той. — Рекох да мина, за да се убедя, че ти е удобно.
— Дай ми одеяло — каза тя, тракайки със зъби. Това не бе преструвка.
— Мейнард каза да изчакам, докато не можеш да издържаш повече. — Онзи намести колана си. — Мисля, че имаше предвид да чакам почти до самия край, преди да те сгрея.
Погледът му бе придобил острота. Нямаше съмнение, че той изпитва особена радост от факта, че е получил възможността да унижава благородница.
Когато зад гърба му започнаха да се стичат сенки, Алиса се усмихна открито.
— Чини ми се, че можеш да почакаш още — продължи Джорел.
— Едно одеяло щеше да спаси живота ти — отвърна тя. Тюл я изгледа странно, но не отговори. Вместо това се обърна, за да се оттегли.
Очакваше го назъбен кинжал. След резкия проблясък на острието от шията на тъмничаря рукна кръв. Алената течност оплиска и одеянията на безликата, но с неестествена бързина се стече към пода.
— Той никога не би приел да ти служи — каза непознатата. — Но има други, които са готови да го сторят. Трябва да ги пощадим, стига да можем. В противен случай властта ти ще бъде оспорвана и не ще се задържи по-дълго от свещ сред буря.