Пергаментът започна да потъва сред стената и да бледнее. Със звучен пукот, накарал и тримата да трепнат, изчезна.
Зенке бавно притисна ръка към мястото. Върху лицето му изникна усмивка, защото пръстите му потънаха като отрязани в образа. След като намигна на останалите, той прекрачи вътре.
Кайла бавно си пое дъх и го последва.
Глава седма
Робърт Хаерн си спомни подмятането за жестокостта на тъмниците на крал Велор, при което напуканите и окървавени устни се усмихнаха. Пророчески думи…
Ръцете му бяха оковани над главата, и двете изскочили от ставите. Пръстите на краката му съвсем леко се допираха до земята. На всеки няколко часа изникваше пазач, който го издигаше по-високо. По този начин разтяганото тяло не можеше да намери опора.
Тази ситуация бе го накарала да насочи почти всичките си мисли към пръстите на краката. Само как му се искаше да усеща цялата тежест на тялото си върху тях. Или лениво да ги раздвижва сред тревите на някоя поляна, сред която е легнал по гръб.
По пладне пристигаше някакво дребно хлапе, което го хранеше със супа. Освен храната, със себе си то разнасяше и столче, за да се покатерва върху него.
Що за идиот допуска невръстно дете да работи сред подобна мизерия? След първото посещение на мърлявото хлапе Робърт бе престанал да се чуди, прекалено зает с други мисли. Вече просто накланяше глава назад, разделяше устни и изчакваше успокояващата течност.
Непрекъснато го спохождаха видения. Със старите хора това се случва особено често, а тукашната скука дори подсилваше яркостта им. Понякога той се виждаше край леглото на краля, където разказваше весели истории, за да накара владетеля да забрави измъчвалите го кошмари. Друг път Дарла изникваше пред него — съпругата му, умряла от дизентерия преди десетилетие. Но в съзнанието му тя изглеждаше също като по времето на запознанството им.
В момента той пак я виждаше пред себе си. Косата й сияеше като злато, а когато пръстите й докоснаха лицето му, Робърт се извърна към милувката. Тя се разля като супа по лицето му.
— Престани да се въртиш — каза момчето. Това бе единственият път, в който бе казало нещо.
Наставникът започна да пие супата. По сбръчканите му бузи се стичаха сълзи.
Сега отново бе нощ. Той бе разбрал това единствено по смяната на караула.
Решетките пред него бяха дебели, прозорци нямаше.
Робърт си спомняше хората, които Едуин бе осъждал на по десет, двадесет, дори тридесет години затвор. Много често наказанията нямаха нищо общо с извършеното прегрешение, а биваха определяни според външния вид на провинилия се и способността му да хленчи убедително.
Самият Робърт не знаеше каква присъда му предстои. Но можеше да предположи, че ще остане тук до смъртта си. Поне нямаше да му се наложи да чака дълго.
Решетките издрънчаха, вратата тихо изкънтя. Почти инстинктивно, той наклони глава назад. Част от съзнанието му смяташе, че още е прекалено рано за супа, но бе възможно отново да се е отнесъл. А може би от глад и жажда бе изгубил способността си да отмерва времето.
Само да не е време за поредното разтягане. Само не и това…
Ръце се увиха около кръста му. Когато той отвори уста да изпищи, длан се притисна към долната половина на лицето му.
— Мълчи, старче — избоботи дебел глас в ухото му.
Робърт отвори очи, но те бяха насълзени. Успя да различи трима непознати. Плащовете им ги правеха почти невидими в мрака.
— Сега ще те заболи — каза друг глас, женски. Тогава в тялото му избухна огън, разпръскващ се от раменете. Може би бе изпищял отново — не беше сигурен. Знаеше само, че огромната ръка усили натиска си около устата му. Веригите над главата му издрънчаха. Чу се изщракване. И макар че вълните на болката все още го заливаха, към тях се примеси и главозамайващо облекчение — тежестта на тялото му бе престанала да бъде инструмент за мъчение, а се бе облегнала върху нечия чужда гръд.
— Нямаме много време — рече нов глас, мъжки, но не толкова плътен като първия. — Трябва да бързаме.
— Убихме прекалено много — заяви дълбокият глас. — Трен няма да остане доволен.
— Стига да му доведем Робърт, останалото е без значение. Сега да вървим.
Болката в раменните стави отслабваше. Сред замайването си старецът осъзна, че ръцете му са били наместени обратно. В следващия момент той се оказа прехвърлен през рамото на гигантски мъж. Неочакваното движение сгърчи стомаха му и Робърт повърна върху гърба на едрия.