Изричайки това, Трен стисна рамото на сина си.
— Макар да ме разочарова с постъпката си, част от вината е моя. Занапред ти винаги ще стоиш край мен. Животът ми не е безопасен, Арон. Много скоро сам ще получиш възможност да се убедиш в това. Но знай, че какъвто и да е рискът, ще те вземам със себе си.
— Не ме е страх — отвърна Арон.
— Дори аз понякога се страхувам. И с теб ще бъде така.
Момчето поклати глава:
— Дори и да ме е страх, няма да го показвам.
Хилядократно Робърт бе чувал подобно глупашко перчене. Но нито веднъж не бе го чувал изречено с подобна тиха увереност. В този случай момчето казваше истината.
Глава девета
Съобщението бе пристигнало отново и този път Джеймс Берен се изкушаваше да изкрещи отговора на гилдията си. Поне това щеше да разкара Трен от главата му. Тази постъпка щеше да му докара полетял към нея кинжал, само че той би предпочел това. Би предпочел откритата сила пред сладникавата дипломация, към която Фелхорн прибягваше в последно време.
— Обичайния отговор ли ще дадем? — попита Велиана, неговата дясна ръка. Тя бе красавица с кремава кожа, дълга червена коса, стегната на опашка, и смайващи виолетови очи. Няколко кинжала бяха прикрепени към колана й. Уменията й с тях бяха легендарни, почти граничещи с магия. Намираха се и такива, които мърмореха, че осемнадесетгодишната девойка се е издигнала до настоящия си пост с помощта на тялото си, но тези подмятания бяха неоснователни. Умът на Велиана бе не по-малко остър от ножовете й.
— Планът му е чисто самоубийство — заяви Джеймс, който не спираше да крачи из кабинета си. Скривалището на Пепелявата гилдия се намираше дълбоко в бедняшките квартали на Велдарен. Стотици семейства спомагаха за укриването им — периодично оставяни монети и хлябове вършеха чудеса в придобиването на съдействието им. Някой и друг оставен труп също спомагаше за заякчаване на доверието.
— Може би точно подобен риск е необходим, за да се сложи край на всичко това — каза Велиана. — Той пише, че ние сме единствените, които още не са се присъединили. Всички останали гилдии вече са дали съгласие.
— Нищо чудно — той уби всички, които бяха против — с горчилка отбеляза Джеймс. — А останалите е смълчал с няколко капещи отрова заплахи. Станал е прекалено отчаян и е изгубил връзка с реалността. Поне в това отношение смятам, че ще се съгласиш с мен.
Велиана се усмихна — често използвана усмивка, скриваща истинските й емоции. Тя не откъсваше поглед от него. В този момент Джеймс се чувстваше особено стар. Четиридесетте му години бяха посивили косата му и сбръчкали лика му. Неговата Пепелява гилдия бе най-малката от гилдиите на крадците, но далеч не и най-слабата. Малката бройка означаваше тайнственост и незабележимост. Те не изпитваха нужда да попълват редиците си с некадърни пияници, които не биха могли да задигнат пелените на сукалче.
Но дори и тези предимства не им позволяваха да се изправят срещу Паяците. Още не.
— Не съм сигурна, че съм съгласна — рече тя, без да уточнява дали отговаря, или има предвид Трен. — Но вече станаха пет години. Боговете са ни свидетели, че опитахме всичко, за да увредим богатствата им, но това е като да наливаш вода с решето. Ние крадем от Трифектата, а после хората ни харчат откраднатото за вино, храна, дрехи и дрънкулки. И кой предоставя всичко това?
— Но това, което предлага той… Да нападнем по време на събирането им? Определено ще се лее кръв, само че по-голямата част от нея ще принадлежи на нас, а не на враговете ни. Нима Трен наистина си мисли, че сред гилдиите няма да се намери човек, който ще изпее нещо пред Трифектата? Замисълът му изисква почти невъзможна степен на потайност. Достатъчна е една непредпазлива дума, за да ни изпратят на бесилото… И то ако извадим късмет.
— Ако се е свързал само с предводителите на гилдиите — уточни Велиана, — е възможно да запазим тайната, поне до нужния момент.
— Всички тези предводители ще кажат на съветниците си или на близки приятели, точно както аз казах на теб. А онези ще кажат на своите приятели. И някой от последните ще се изтърси пред някое ухо на Кънингтън или Кинън. И тогава с нас е свършено.
Велиана се изсмя.
— Откажи му — посъветва тя. — Престани да искаш отсрочки.
— Та и моят труп да рухне в краката му — каза Джеймс. Звучеше уморен. — Не съм живял толкова дълго, не съм се борил със зъби и нокти, за да видя как всичко постигнато се срива на пепел.