— Ние сме точно пепел. — Младата жена хвърли бележката от Трен Фелхорн и загледа как пламъците на камината я поглъщат. — Много скоро и Велдарен ще се превърне в пепел. Не се допитвай до мен, стори онова, което смяташ за правилно, но поне направи нещо. Изчакването Трен или Трифектата да направят нещо само ще докара смъртта на всинца ни.
— Права си — съгласи се Джеймс след известно мълчание. — Или трябва да му помогнем, или ще трябва да го спрем. Той е или приятел, или враг. Въпросът е, можем ли да си позволим да имаме Трифектата за нещо различно от приятел?
— Това — отвърна Велиана — е много опасен въпрос. А отговорът е още по-лош. Трен няма приятели, Джеймс. Той е заобиколен от хора, които още не е пожертвал.
— Надявам се собственият му замисъл да му изяде главата. Но какво ще правим дотогава?
Велиана отново се усмихна.
— Онова, което винаги сме правили. Нужното, за да оцелеем.
Петнадесет години служба гарантираха безпроблемно ориентиране из коридорите на двореца. Слуги се щураха край Джерънд, който бе способен да назове по име всеки един от тях. Напълно разбираемо, тъй като и най-нищожната миячка на чинии или най-долното момче за всичко биваха назначавани единствено след разрешението на Джерънд Кролд. Дори и най-малкото подозрение ставаше повод за уволняване.
Откакто войната с гилдиите бе започнала, крал Едуин Велор се страхуваше от отравяне — смърт, която можеше да капне и от най-слабите и невръстни ръце. Самият Джерънд намираше притесненията на владетеля за отегчителни. Едуин се плашеше и от сенките, което означаваше, че Джерънд трябва да се втурва да ги лови. Нямаше значение, че диренето му отвеждаше единствено до валма прах и празни ъгли. Чудовищата неизменно възобновяваха приближаването си, с капещи киселина усти и напомнящи кинжали нокти.
Раната върху челото на съветника пулсираше с всяко изтуптяване на сърцето му. Той я докосна внимателно. Искаше му се Едуин да се бе вслушал в съвета му и да бе убил Робърт Хаерн на мига, вместо да го затваря. Фелхорновият пикльо бе избягал единствено заради намесата на досадния старец. Само че безгръбначният Едуин не бе събрал смелостта да екзекутира някогашния си наставник.
Въпреки това Джерънд бе намерил начини да накаже наглия старик. В действителност властта в двореца принадлежеше нему. Макар че никога не би признал това открито, той бе готов да заповяда на войниците и слугите, дори в противоречие с кралските нареждания.
И Кролд продължаваше да се катери по стълбите на югозападната кула, без да обръща внимание на скърцането в коленете си.
Нощта беше мрачна. Макар че долните етажи на замъка бяха изпълнени с мъже, които обработваха месо, и жени, които месеха и подмятаха тесто, из горните части цареше блажена тишина.
На върха на стълбите Джерънд поспря, за да си поеме дъх. За момент той се опря на залостената врата, преди да я отключи и рязко да отвори. Някога, много отдавна, тази кула бе служила за шпиониране, но сложното съоръжение от огледала и лещи отдавна се бе строшило и бе премахнато. Впоследствие помещението бе служило и като килия, но през последните десет години бе останало почти неизползваемо.
— Закъсня — каза чакащият. Той говореше само при издишване, което придаваше на гласа му задъхано звучене.
Джерънд поклати глава. Никога не успяваше да проумее начина, по който информаторът му успяваше да се добере до върха на кулата незабелязан. Освен ако не разполагаше с крайниците на паяк, не би могъл да преодолее стената. И въпреки това мъжът, носещ прозвището Гилеас Червея, изчакваше Джерънд тук всеки четвърти ден един час преди зазоряване, неизменно усмихнат и неизменно невъоръжен.
— Нещата се влошават — отвърна Джерънд, несъзнателно започнал да потрива челото си. — След замесването с Трен Фелхорн крал Велор стана още по-параноичен. Той настоя готвачите му да готвят едновременно и да бъдат наблюдавани непрекъснато. Казах му, че един дегустатор би представлявал много по-лесен отговор, но страхливият кучи син понякога може да бъде толкова упорит…
Едва сега съветникът осъзна, че излиянието му далеч не е подходящо. Той втренчи предупредителен поглед в Гилеас, но Червея само се изсмя. Дори кикотът му звучеше изкуствен.
— Колкото и забавно би ми било да уведомя Негово величество за приказките ти, за награда ще получа само примка — отвърна той.