— Никой не ме видя — троснато отвърна събеседникът му. — В това съм сигурен.
— Когато става дума за Трен Фелхорн, човек никога не може да бъде сигурен. — Старецът махна с ръка. — На какво дължа посещението ти?
Съветникът кимна към вратата, зад която стоеше Арон.
— Той може ли да ни чува?
— Не, разбира се. Сега отговори на въпроса ми.
Джерънд прокара длан по гладко избръснатото си лице и продължи с по-хладен глас:
— За човек, който живее единствено заради проявената от краля милост, ти си непростимо груб към неговите служители. Трябва ли да прошепна в ухото му колко неотзивчив си в това начинание?
— Шепни колкото си искаш. Не ме е страх от дребния лигльо. Той се плаши от собствената си сянка и подскача до тавана при всяка гръмотевица.
Кролд присви очи.
— Опасни думи, старче. Няма да старееш още дълго, ако продължаваш да се изказваш с подобна безразсъдност.
— Животът ми така или иначе наближава края си — отвърна Робърт и допи чашата си. — Седнал съм да заговорнича зад гърба на Трен Фелхорн. Така или иначе съм мъртвец.
Джерънд се изсмя.
— Прекалено много го надценяваш. Той остарява. Освен това е далеч от полубога, за когото пияните глупци го смятат. Но щом присъствието ми те плаши, ще си вървя. Освен това съпругата ми е обещала една млада червенокоса, с която да отпразнуваме тридесетия ми рожден ден.
Робърт подбели очи. Съветникът обожаваше да говори за завоеванията си, пресилвайки значително. Това бе любимата му тактика, когато искаше да отвлече вниманието на събеседника си. Но в случая старецът нямаше представа за причината.
— Ние от рода Хаерн не се интересуваме от плътското — каза възрастният човек и се надигна с пресилена гримаса. Джерънд услужливо взе чашата му, за да я напълни. — Просто изникваме насред полята — продължи Робърт. — Чувал ли си звука, когато ботушите ти затънат дълбоко в калта? Това оповестява раждането на пореден Хаерн.
— Чудничко — каза Кролд и му подаде чашата. — Значи ти водиш произхода си от някое благородническо наметало? Или чорапа на някой мъдрец?
— Нищо подобно — отвърна Робърт. — Някой се е облекчил в дупка на полето, от която съм изникнал аз, измокрен и ядосан. А сега ми кажи защо си тук, иначе ще отида при крал Велор и ще му съобщя за собственото си неудовлетворение от липсата на сътрудничество от твоя страна.
Джерънд не изглеждаше смутен от обидата.
— Обожавам червенокосите. Нали знаеш какво се говори за тях? Или пък не, с оглед на казаното преди малко. Много са темпераментни. Но тъй като настояваш да бързам, ще бързам. Дойдох да взема момчето.
— Арон?
Съветникът наля чаша и на себе си и я повдигна в поздрав.
— Кралят реши така, а аз подкрепям мъдрото му решение. Ако разполагаме с момчето, ще принудим Трен да сложи край на досадната си война.
— Да не си си изгубил ума? — попита Робърт. — Искаш да вземеш Арон за заложник? Трен се опитва да сложи край на войната, не да я удължи.
Сега вече осъзнаваше причината за разточените приказки на посетителя си, за начина, по който погледът му бе обхождал цялата стая. Старецът изстина.
— В момента войници обграждат дома ми — отгатна той.
— Уверихме се, че Трен си е отишъл — рече Кролд, пресуши чашата си и се облиза. — Ти си сам. Колкото и да играеш игрички, ти пак си оставаш един Хаерн, който е неспособен да проумее нещата в действителност. Казваш, че Трен не иска да продължава войната си? Грешиш. Той не иска да загуби, така че няма да й позволи да свърши. Но Трифектата никога няма да отстъпи пред него. Никога. Този сблъсък ще свърши единствено след унищожаването на една от страните. На Велдарен няма да му липсват гилдиите на крадците. Но ще можем ли да живеем без храната и удоволствията, които ни осигурява Трифектата?
— На мен калта ми е достатъчна — каза Робърт. — А за теб?
Той замахна с бастуна си. Краят строши чашата и продължи към челото на Кролд. Окървавеният съветник рухна на пода, а старецът бързо се отправи към стаичката. Отвъд входа на дома му вече долитаха викове. С трясък входната врата бе строшена.
Робърт нахлу в малкото помещение. Момчето потръпна от рязката светлина, но веднага скочи на крака, моментално застанало нащрек. Старецът усети тъга, защото осъзна, че няма да има възможност да продължи работата си с толкова даровит ученик.