Баща ми бързо смени темата на наближаващия проект по английски на Били.
— Темата е „Факти срещу Фолклор“. Трябваше да избираме между цял куп митове и легенди за русалки, върколаци и тролове. Хенри и аз си избрахме вампири. Помислих си, че ако включим и Рейвън, лесно ще изкараме шестици — каза брат ми през смях.
— Били, бъди учтив — скара му се мама.
Никой не знаеше кой всъщност е истинският вампир на масата.
Въпреки напрегнатите разпити, които провеждаше семейството ми, на Александър изглежда му беше забавно. Усетих пристъп на тъга за любимия ми, принуден да напусне Румъния и семейството си. Замислих се дали аз щях да съм способна да напусна семейството си и Беки, да се преместя в друга държава и да заживея в самотно старо имение само с иконом за компания. И макар Зловещият човек, Джеймсън, да бе скъп и доверен приятел на Александър и семейство Стерлинг, той бе с векове по-стар. Сигурна бях, че странната двойка едва ли имаше общи теми от сорта на музика, момичета или филми.
Александър не се бе оплакал нито веднъж. Въпреки това, изпитвах облекчение, че се бях промъкнала в Имението и бях открила готическата си половинка. Като го гледах така сияещ тук, в Клуба по крикет, знаех, че и той изпитва същото облекчение.
Сега, когато всички бяхме заедно, бях сигурна, че семейството ми е в безопасност. Това, което не знаех обаче, бе колко дълго ще продължи тя.
След като оставихме Хенри, всички се прибрахме вкъщи, с натежали кореми от пържени картофи с винегред и шоколадов сладолед.
— Оценявам, че ме поканихте на вечеря — каза Александър на родителите ми.
— Трябва да го повторим някога — каза тате, разтрисайки ръката на Александър.
Изпратих гаджето ми до колата на Джеймсън.
— Утре по залез трябва да сме при къщичката на дървото — каза ми той, подпрян на Мерцедеса.
Александър докосна бузата ми с опакото на бледата си длан, и после хвана брадичката ми. Наведе се да ми подари една дълга целувка за лека нощ.
Гледах го как изчезва надолу по улицата, на път за таванската си стаичка. Щеше да прекара нощта, слушайки музика и рисувайки, докато не стане време отново да легне в ковчега си.
Отворих вратата на стаята си и как видях котето ми Кошмар да съска, качено на лавичата ми с книги. Бях взела в ръцете си и нежно милвах нослето й, когато чух писък. Идваше от стаята на момчето Били.
Оставих Кошмар на леглото си и хукнах по коридора, когато момчето Били излетя от стаята си и се блъсна в мен.
За малко да ми изкара въздуха.
— Махни се от мен, глупако! — изкрещях. — Какво ти става?
Момчето Били не проговори, вместо това посочи към стаята си. Вратата бе останала открехната. Изскърца, когато леко я бутнах, за да се отвори.
По начина, по който пищеше, очаквах да видя труп.
Но всичко изглеждаше точно на мястото си — дрешника, килера, леглото му всичко си бе подредено.
— Какво ти става? Пищеше като момиче!
Той поклати глава и продължи да сочи в към бюрото с компютъра си.
— Ей там.
Допълзях до там и огледах.
— Да, това и мен би ме изплашило — казах, като му показах учебника по алгебра. — Все пак си само пети клас.
— Не, отвън…
Надникнах към задния двор. Можех да видя люлката и татко, който прибираше градинския маркуч. Отстъпих назад. Тогава, с крайчеца на окото си, видях нещо да се движи. Висящ надолу с главата от горният перваз на прозореца, имаше един жив прилеп. Две кръгли светещи очи ме пронизаха. Не можех да помръдна.
Точно тогава се появи майка ми.
— Бях в мазето и чух някой да крещи.
Обърнах се и видях момчето Били да клати глава енергично зад гърба на майка ми.
Погледнах пак към прозореца, но прилепът вече го нямаше.
— Какво става? — почуди се мама на глас.
— Нищо — казах. — Просто Били вече се страхува и от сянката си.
— Беше прилеп! — запротестира той. — Имаше зелени очи!
— Прилепите нямат зелени очи! — възрази мама.
— Този обаче имаше и зяпаше право в мен — настоя брат ми.
— Сигурно е заради цялата тази сода, която погълна, — започнах — комбинирана с шоколадовата мелба, която изяде в Клуба по крикет. Размътили са мозъка ти.
— Нека да се успокоим — нареди майка ми. — И двамата трябва да поспите малко преди училище.
Тя отиде до прозореца и надникна навън. После сви рамене и дръпна пердето. Изключи лампата на бюрото.
— Ето, всички сенки изчезнаха.
Момчето Били ме приклещи в ъгъла до вратата, докато майка ми слизаше надолу по стълбите.
— Знам, че и ти го видя — каза той. — Това, че не каза на мама, не означава, че ще успееш да го хванеш. Това нещо няма да стане новия ти домашен любимец.