— Не казвай това. Все пак танцувах с теб.
Единственият хубав спомен от вечерта беше когато двамата с него танцувахме в салона на гимназията — изкуствените ледени висулки висяха от тавана, фалшивите снежинки се сипеха, изкуствен сняг покриваше земята и меко валеше от гредите от покрива.
— Е, какво искаше да ме питаш? — продължи той.
— Искам да знам…
— Какво?
— Дали ще дойдеш с мен…
— Хайде, кажи ми де!
— … на бала.
Александър млъкна, а веждите му се смръщиха. После той отметна разпиляната коса от лицето си. Мълчанието се нарушаваше само от песента на щурците. Сякаш и те очакваха отговора му, както и аз.
— Но ти не си абитуриентка — каза той объркан.
Бях си фантазирала да каже „да“, бях си го представяла и да ми отказва, макар и да се опитвах да не мисля за това.
— Всички в гимназията могат да присъстват — казах му аз. — Голям късмет имам. Вместо да ме игнорират две години, сега ще съм без кавалер цели четири, и то поред.
— Никой не те е поканил? — попита той шокиран, но очевидно облекчен. — Това е добре, защото ако някой те беше откраднал, щях да му нанеса доста по-сериозни увреждания отколкото Джагър и Валънтайн взети заедно.
Поклатих глава.
— Не искаш да дойдеш, просто го кажи! — извърнах се от него.
Той нежно ме придърпа обратно към себе си.
— Мисля, че вече казах „да“.
— Но ти не си… — замръзнах аз.
— Рейвън, не бих го пропуснал за нищо на света.
Сърцето ми сякаш се разтопи.
— Точно това казах на Беки, че са били точните ти думи!
Протегнах ръце и го дарих с голяма прегръдка. Той ме вдигна, завъртя ме и дълго ме целуна.
— Отвратително! — възкликна момчето Били, изниквайки на верандата. — Какво правите вие двамата тук?
Александър отпусна прегръдката си. Аз оправих ризата си, отметнах косата и изтрих почернените си устни.
— Виждал ли си Валънтайн? — попитах.
— Не, макар че вече трябва да дойде — отговори момчето Били. — Не искам да съм груб, но това не е любовно гнездо. Имаме нови правила… Къщата на дървото е само за момчета. Момичетата не се допускат.
— Хенри, би ли отключил вратата? — пренебрегнах аз коментара на брат ми.
— За да продължите да се натискате вътре ли? — вметна Били.
— Не, изрод такъв, искам да покажа на Александър гледката, която се открива отгоре.
— Човече, всички се интересуват от къщата ти — каза Били и скръсти ръце. — Може би трябва да започнеш да продаваш билети за вход.
— Прав си — отвърна Хенри. — Естествено че винаги ще те пусна, но ще трябва да си заплатиш.
— Да си заплатя? — троснах ядосано аз.
— Аз ще взимам десет процента — иззвъня гласа на момчето Били. — Все пак, това си беше моя идея.
— Пет долара — твърдо каза Хенри.
— Пет долара? Ти трябва да ми платиш толкова, за да не изритам твоята… — извиках аз, тръгвайки към задръстеняците.
— Ето — прекъсна ни Александър, хващайки ме с едната си ръка, и бъркайки в задния си джоб с другата. Извади портфейла си и подаде на Хенри една десетдоларова банкнота.
Хенри я огледа, все едно търсеше току-що изсъхнало мастило.
— Истинска е — казах му аз. — Сега ни дай ключовете.
Хенри извади мобилния си телефон и бързо набра седем цифри на него.
Двамата с Александър любопитно се спогледахме.
Чухме звънене откъм ключалката. После вратата лекичко се щракна и се отвори.
Хенри гордо се загледа в своето собствено и сътворено в домашна обстановка изобретение.
Аз тръгнах към вратата, но задръстените хлапета ме последваха.
— Вие изчакайте тук — наредих им аз. — Не вие си купихте билети, а ние.
— Това е къщата на Хенри.
Александър отново извади портфейла си и изкара още една банкнота, този път пет доларова.
— Това би трябвало да покрие един частен маршрут.
— Без целуване, разхвърляне, или пък пипане на каквото и да е, освен телескопа — нареди той. — Тъкмо го сглобих.
Подбелих очи.
— Ще сме пред вратата — предупреди ни момчето Били.
Аз се вмъкнах на пръсти вътре, Александър ме последва плътно.
Сгъваемите маси все още бяха претрупани с пластмасови съдове. Телескопът на Хенри беше сложен до предния прозорец. Черната завеса, която отделяше двете стаи на къщата една от друга беше дръпната. Първият път, когато я бях отместила, бях видяла ковчезите на Джагър и Луна. Те обаче бяха махнати оттам последният път, когато двамата с Александър проверихме. Този път, обаче, не бях сигурна какво щях да намеря вътре.
Поех си дълбоко въздух и рязко отместих завесата.
Стаята беше празна.
Какво търсеше той?
Все трябваше да има нещо, което се спотайвало откакто бяхме дошли да проверим дали Джагър и Луна са си отишли.