— Предполагам, че Валънтайн не е отседнал тук — казах аз.
— Може би планира да го направи — предположи Александър.
В ъгъла, една малка вратичка беше леко открехната. Аз се пресегнах вътре и открих кутийка за карти, скрита в сенките. Може би беше свещник, калаен бокал или пък готическите сенки, останали на Луна. Или по-вероятно буркани от мъхове и спори, които Хенри се канеше да изучава с помощта на микроскопа си. Надникнах вътре и открих нагънатата хартия.
Махнах гумената ластичка и бързо развих листите. Бяха гравюри, също като онези, които Джагър бе използвал да украси къщата на дървото, изоставената мелница и апартаментът си в Клуба Ковчег.
— Джагър трябва да ги е оставил — заключих аз.
— Времето ви изтече! — дочух брат ми да вика.
Нямах време дори да прочета надписите на гравюрите. Навих ги обратно, сложих гумената ластичка и ги шмугнах под ризата си.
Дръпнах завесата и видях Хенри и момчето Били да ни гледат, сякаш бяхме загазили.
— Какво е това? — попита Хенри с обвинителен тон.
— Какво „какво“ е това? — лошо изиграх аз шокираното си изражение.
— Това под ризата ти — обвини ме Хенри.
Неохотно ги извадих.
— Имаш предвид тези? Просто непотребни листи хартия.
— Това са моите карти! — Той протегна ръка. Нямах друг избор освен да му ги дам, макар и да не бяха карти. Хенри дръпна завесата, сложи ги в един малък килер и заключи вратата.
В този момент всички дочуха далечен вой, идващ откъм няколко кучета в далечината.
Изведнъж атмосферата се промени. Александър сякаш се разсея, вниманието му се отвлече.
Той излезе на терасата на къщата.
Аз насочих телескопа към небето и надникнах през него. Улицата на Хенри не беше нищо повече от едно размазано петно, тъй като микроскопът не бе фокусиран добре, но все пак можех да различа едно малко белокосо момче, което гледаше право към мен.
Ахнах и бързо фокусирах изображението. Момчето, една по-малка версия на Джагър, в бяла тениска и прекалено големи черни шорти, летеше надолу по улицата, качено върху скейтборд направен досущ като ковчег.
Глава 6. Готическа мода
— Стой далеч от Валентин — заповядах на Били когато минавахме през прага на къщата ни. — Ще си навлечеш неприятности.
Били подбели очи.
— Само защото не дойде? Сигурно нещо му е изникнало — предположи. — Освен това, съм сигурен, че просто е самотен. Никога не съм го виждал в училище, вероятно се нуждае от приятел — каза той спирайки на стъпалото.
— Няма значение; ти вече си имаш приятел.
— Не си ми шеф.
— Да се мотаеш с него може да ти докара всякакви неприятности.
— Откъде знаеш? Дори не го познаваш.
— Само предполагам.
— Защо, защото има татуировки и носи черно? Съдиш Валентин, както всички останали съдят теб. Това, че се лакира в черно, не го прави чудовище — нали това беше защитата ти през всичките тези години. А погледни се сега, държиш се точно както хората реагират на теб.
Били щеше да има право, ако Валентин не беше вампир.
И все пак, може би брат ми беше прав. Може би Валентин приличаше повече на Александър, отколкото на Джагър. Може би всичките ми догадки в крайна сметка бяха безпочвени.
— Когато започнеш да се вслушваш в другите и аз ще започна да се вслушвам в теб — каза и се качи по стълбите към стаята си.
На влизане в кухнята намерих мама да забърсва плота.
— Какво става? — попита.
— Нищо — отвърнах, отваряйки хладилника.
— Веднъж, ни караш да викнем и брат ти да вечеря с нас, а след това му крещиш.
— Не е ли нормално? — казах, докато си вземах си сода.
— Предполагам, че е… — съгласи се.
Затворих вратата на хладилника.
— Имам новини — казах. — Ще ходя на бала.
Лицето на майка ми светна сякаш бях 25-годишна жена току-що обявила годежа си.
— Поздравления! — възкликна, прегръщайки ме силно. — Трябва да ти купим рокля и обувки.
— Не е нужно — казах смачквайки пластмасовата кутия от сода. — Ще си намеря нещо в магазина за дрехи втора ръка.
Майка сбърчи нос.
— Ще ходиш на бал, не в нощен клуб. Ще ти вземем нещо красиво, което не е разкъсано, декорирано със скоби, или надупчено с безопасни игли.
Точно от това се страхувах.
Най-накрая видях Валентин — макар и само за секунда и то през телескоп. Докато се опитвах да довърша есето си по литература, умът ми блуждаеше към единадесетгодишния вампир. Представих си какво е търсел в къщичката на дървото — скрито съкровище, останали запаси с кръв на Джагър, място, на което да положи ковчега си? Представих си местата, на които може би точно сега караше скейтборда си — гробището на Дулсвил, скрит в канала или в изоставената църква. И най-важното от всичко, чудех се дали ще го видя отново.