— Валентин трябва да се крие все някъде, — започна Александър докато паркираше колата до гробището.
Александър хвана ръката ми когато се отправихме по тротоара към входа на гробищата.
— Не би трябвало да стъпвам на свещена земя, нали? — попитах го аз когато стигнахме до железните порти. — Ако ме ухапе не само, че ще ме превърне във вампир, но и ще бъда обвързана с него завинаги.
Александър спря.
— Предполагам имаш право, — съгласи се той. — Забравям, че Валентин е… По-добре остани тук.
— Да остана тук? — попитах го аз със молещо изражение бързо сменяйки тона. „Но Валентин не е тук да си търси вечен партньор, нали?“
Александър поклати глава.
— Не съм сигурен защо е тук. — Гаджето ми се взря зад оградата на гробището.
— Но ако Валентин не иска вечен партньор тогава няма да ме нарани, — казах аз издърпвайки се над оградата.
Последвах Александър през редовете от надгробни плочи и покрай бараката на гробаря. Проверихме един прясно изкопан гроб.
— Няма нищо тук, — обяви той докато гледахме в празния гроб. Стигнахме до чинара до който първоначално открихме кутията с амулетите.
Александър сложи пет амулета на земята — наслуки, така че да не изглежда като капан.
— Ще почакаме няколко минути.
Промъкнахме се зад бараката на гробаря. Александър ме обгърна с ръце и ние се сгушихме заедно под блясъка на лунната светлина.
— Разкажи ми как ти мина деня. Имам чувството, че има толкова много от живота ти, което аз пропускам, — започна Александър.
— Биология? Или алгебра? Не пропускаш нищо.
— Представям си те как драскаш в тетрадките си, пропускаш час, хапваш с Мат и Беки.
— Как изглеждам?
— Красива, като тъмен ангел блестиш на дневната светлина която нахлува в класната стая. Също като на картината която имам отстрани до ковчега ми.
Въздъхнах.
— Беки закачи няколко снимки на себе си и Мат в шкафчето си вчера, които са си направили в кабинка за снимки. Иска ми се да имах твоя снимка.
Александър ме погледна, а тъмните му очи бяха тъжни.
— Има някои неща, които аз никога няма да мога да ти дам, — призна ми той, — които обаче други момчета от училището ти могат.
— Ти ми даде много повече отколкото който и да е смъртен, — уверих го аз.
Александър стисна ръката ми. Усетих, че е самотен и исках да се присъедини към моя свят толкова силно колкото и аз да се присъединя към неговия.
— Става късно, — каза той.
— Ако си тръгнем сега може да изпуснем Валентин, — оплаках се аз.
— Имам чувството, че той няма да се върне в скоро време. Можем да се върнем утре заедно.
Тази нощ аз изпробвах моята бална рокля с корсет в спалнята ми и се опитвах да намеря подходящите аксесоари в кутията ми за бижута на Мики Злобаря. Сложих ониксовата ми огърлица и се огледах в огледалото. Чудех се как Александър ще се приготви за бала като не можеше да види отражението си. Щях ли да се откажа от отражението си за възможността да бъда с него завинаги? Не бях сигурна как ще свикна да не изпълнявам задачите, които бяха част от ежедневието ми последните шестнадесет години. Ако дулсвилци мислеха, че сега съм откачалка, то бях сигурна, че щяха да имат пълно право ако си слагах червилото и очната линия без да използвам огледало.
На следващия ден Мат, Беки и аз се срещнахме при шкафчетата ни и след това се отправихме към гимнастическия салон да си купим билети за бала. Проправихме си път през клаустрофобично оживените коридори, покрай главния вход и завихме покрай ъгъла за салона. Там видях нещо, което не мислех че можех дори да си представя — огромна опашка от деца се виеше през залата като чудовището Лох Нес.
— Да не продават също така билети за Ролинг Стоунс? — пошегувах се аз.
— Ако е така аз ще си купя, — отвърна ми Мат докато се нареждахме на края на опашката. Всеки ученик от гимназията май щеше да присъства на идващия бал. Някой от двойките се държаха за ръце, няколко момичета говореха по мобилните си телефони, друга двойка се караше. Мат прегърна с ръка Беки и лицето й грейна като новогодишната кристалната топка на площада Таймс. Почувствах спазъм в сърцето ми защото Александър не беше тук да ме прегърне.
От моята удобна позиция можех едва да видя входа на салона, където няколко ученика продаваха билети седнали зад една сгъваема маса. За щастие опашката изглежда се движеше с постоянна скорост. Нашият класен касиер беше отстрани като държеше една папка сякаш провеждаше проучване.
— Запишете се доброволци. Имаме нужда от допълнителни ръце за декорациите, — каза тя когато се придвижихме напред.