Беки помаха на момичето, което беше отговорно за средствата ни от втори курс.
— Ще се запишеш ли? — попита ме Беки докато пишеше името си на листа.
— Нямам много свободно време тези дни.
Когато Беки свърши, момичето ме изгледа и бързо дръпна папката си преди да имам възможността да променя мнението си и се придвижи към края на опашката.
— Да си чул за зловещо изглеждащо хлапе, което се разхожда в града ни? — подслушах една двойка зад мен докато се придвижихме с няколко метра напред.
Наклоних леко глава, за да мога да чувам добре.
— Да, — отговори другият. — Мисля, че е роднина на тези откачалки от Румъния, които бяха на гробищното представление на Тревър. Говори се, че се скитал из улиците нощем в търсене на души.
Наклоних се още повече.
— Чух, че бил призрак, — каза друго момче.
— Очевидно гробаря намерил празни обвивки от бонбони на гробището.
— Той се облича в тези гадни готически дрехи, — прошепна тя достатъчно високо, за да я чуя и аз.
Продължих да се накланям — този път май твърде много. Изгубих баланс и се препънах.
— Оуч, — оплака се Хедър Райън. — Това беше моят крак.
— Извинявай, — казах и искрено аз когато възвърнах равновесието си.
Ако аз бях подготвителен като нея, тя вероятно просто щеше да се засмее. Но вместо това тя ме изгледа сякаш и аз също бях току-що изпълзяла от гробището да търся души.
— Тези са чисто нови Прада, — изхленчи тя.
— А, тези са оригинални Докматренс. Какво толкова?
— Мисля, че може да си ги одраскала, — каза тя гледайки ме навъсено.
Загледах се в чистите й бели обувки.
— Ти трябва да ми благодариш. С радост ще ги одраскам още, ако искаш.
Гаджето й се засмя.
— Не е красиво да се подслушва, — смъмри ме тя сякаш беше някоя учителка.
— По-лошо е да клюкарстваш, — сръфах я аз. — And very tacky to designer-name drop. — Ние бързо се приближавахме към масата за билети. — Все още имаш време да поканиш някоя друга, — прошепнах аз на гаджето й.
Той се засмя, а тя го шляпна по ръката.
— Стига, Рейвън, — нареди ми Беки издърпвайки ме настрани. — Наш ред е.
Оставих клюкарите и се приближих до масата за билети.
Беки засия когато Мат купи два билета.
Извадих шепа банкноти от портмонето си „Оливия Ауткаст“.
— Не се пререждай, — чух една двойка да казва зад мен. Обърнах се. Тревър Митчел беше застанал зад мен.
— Е, намери ли си кавалер, булке-труп? — попита ме той с прелъстителен глас.
— Да, намерих, — казах аз и сложих билетите на сигурно в портмонето ми.
— Баща ти ли? Или някой първи братовчед?
— Александър, — самонадеяно му казах аз.
— Това е жалко. Аз бих те придружил. Бих могъл да го използвам за часовете ми по обществено добро.
Тревър подаде на касиера една стодоларова банкнота докато Мат, Беки и аз се отправихме към изхода.
По пътя ни към вкъщи Беки се съгласи да спре при къщата на Хенри.
— Момчето Били забрави нещо в задния двор. Ще отнеме само минута, — казах аз излизайки от пикапа й.
Изтичах по алеята. Не светеше никъде в къщата на Хенри. Надзърнах в гаража — празен от колите на родителите му. Хенри и момчето Били бяха в клуба по математика, така че терена беше чист.
Побързах покрай гигантския басейн и беседка и изтичах през примитивно окосената поляна.
Изкачих се по стълбата до къщичката, стъпалата скърцаха на всяка стъпка под ботушите ми. Стигнах до терасата на къщичката и огледах вратата.
Амулетите ги нямаше.
Малко след залез Александър пристигна вкъщи и ме завари да крача пред входната алея.
Целунах го и умирайки да му кажа новините.
— Отидох до къщичката. Амулетите — нямаше ги! — заявих аз въвеждайки го вътре. — Валентин се е върнал до къщичката.
— Тогава можем да заложим капан. Този път ще го чакам, — каза Александър.
Александър силно ме прегръщаше когато момчето Били влетя през предната врата.
— Виж какво открихме с Хенри на къщичката, — обяви брат ми. В мазната му малка длан имаше два блестящи амулета.
Сърцето ми замря.
— Те не са твои!
— Ами, те със сигурност не са и твой. Който си го е намерил, негово е.
— Дай ми да ги видя, — казах аз протягайки се за тях.
— Ето, — каза той като държеше закопчалката и люлееше амулета сякаш искаше да ме хипнотизира. — Виж с очите си, не с…
Опитах се да го сграбча, но брат ми ги дръпна.
— Имаше четири, — казах аз.
— Откъде знаеш?
— Хм… амулетите винаги са по четири; нищо ли не знаеш? — заекнах аз.
— Хенри задържа другите два.
— Е, мисля, че те са повече в мой стил отколкото в твой. Дай ми ги.