— Страхотна е! — възкликнах.
Зарових из кутията за бижута на Беки, докато тя пробваше роклята си.
Най-добрата ми приятелка се превърна в принцеса точно пред очите ми.
— Красива си. Мат направо ще се строполи мъртъв щом те види.
— Мислиш ли?
— Знам — поправих я.
— Дали да си вдигна косата нагоре в кок? — попита тя, засукваше къдриците от врата си.
— Не разбирам много от прически — казах й. — Ако бях аз, щях да си направя сини кичури, за да си отиват с роклята. Но мисля, че вдигната така, изглежда страхотно.
Следващия час приключихме с подбора на бижутата й (обици от изкуствени перли и подходяща огърлица), както и на нюансите на грима (коралово руж, страстно розово червило с подобен гланц, както и индигово сини сенки за очи).
С Беки умирахме от глад, затова по пътя към къщи спряхме в ресторанта „При Хатси“, където се натъпкахме с пържени картофки с кашкавал и Ванилова Кола като не спряхме да говорим за гаджетата си. Откакто аз и най-добрата ми приятелка се бяхме сдобили с такива, нямахме време да бъдем така залепени една за друга, както бяхме преди. И сега можехме да презаредим, като прекараме малко пълноценно време за момичешки работи и клюки. След залез тя ме закара в нас.
Отворих входната врата, за да се озова пред празния първия етаж и звънящия телефон.
— Аз ще се обадя — извиках.
Оставих раницата си върху кухненския плот и вдигнах телефона.
— Ало?
— Рейвън, — каза Александър от другата страна. Името ми излезе от устните му като гладък течен млечен шоколад, поднесен, за да го оближеш от лъжичка. — Как мина денят ти?
— Като всеки друг — ужасен докъм залез — отвърнах.
Единственото, което ме крепеше да през деня, бе знанието, че на върха на Хълма Бенсън се намира най-прекрасното момче, което някога съм виждала, моята вампирска половинка, спяща в ковчег в прашната таванска стая на зловещото старо имение.
— Да се срещнем в Имението или ще дойдеш да ме вземеш? — попитах с желание.
Откъм страната на Александър остана тихо.
— Какво има? — попитах.
— Мразя се, че ти причинявам това… — каза той и гласът му внезапно бе стана сериозен, — но ще трябва да ти откажа тази вечер.
— Откажеш? — това ме удари като затварящ се капак на ковчег. — Какво не е наред?
— Джеймсън е взел колата… а аз искам да проверя пещерата и гробището за Валентин.
— Мога да попитам мама да ме остави вместо теб.
— Искам да го направя сам — каза Александър с печален тон.
— Сам?
Не отговори. Знаех, че не иска да ме излага отново в опасност, но това не означаваше, че трябва да ми хареса.
Не само щях да пропусна едно нощно приключение, а щях и да пропусна скъпоценното време с Александър. Достатъчно лошо беше да съм далеч от него през деня, че да мога да понеса да не го виждам и през нощта.
— Ще ти се реванширам, — каза той с по-ведър тон. — Все още не съм ти дал изненадата, която щях да ти дам в пещерата.
В следващите пет минути се опитвах хленчейки, протестирайки и прилагайки изпитани и действащи манипулативни тактики, но нищо не проработи. Когато затворил телефона Александър все още бе твърдо решен.
После опитах да се разбера с мама, но тя не пожела да ми даде колата назаем. Сетих се, че ако взема колелото на Били, което имаше по-дебели гуми, можех да се срещна с Александър на гробището преди да е тръгнал към пещерата.
Почуках на вратата на брат си.
— Махай се! — чух да казва досадният ми брат.
— Искам да те помоля за една услуга — казах мило.
— Зает съм!
Бавно открехнах вратата. Обикновено светлата стая на брат ми сега бе тъмна, с изключение на единствената лампа на бюрото, която леко я осветяваше. Той седеше пред компютъра си и пишеше нещо на клавиатурата с една ръка, докато с другата държеше офортна5 надгробна плочка. За моя изненада имаше някой, който седеше на стола до него — при това не бе Хенри.
Замръзнах. До Били седеше слабо по-малко момче с бяла като мляко коса.
Ахнах.
Сякаш на забавен кадър, вампирът се извърна към мен.
Две стъклено зелени очи ме пронизаха.
Валентин изглеждаше сякаш е мъртъв от по-дълго, отколкото е бил жив. Имаше мрачно, смъртнобледо и почти красиво призрачно бяло лице с меки кървавочервени устни. Дългата му бяла рошава коса падаше върху лицето му. Излъчваше духовна сила и все пак някъде там имаше и намек за чупливост. Макар че беше три-четвърти от ръста ми и изглеждаше сякаш съвсем лек полъх може да го събори, нещо ми подсказваше, че има силата да се противопостави на цяла буря.
5
Офорт (фр.) eau-forte — буквално „силна вода“, разбира се като сярна киселина — графична техника, при която рисунката се очертава с острие върху лак, покриващ метална пластинка, обикновено цинкова или медна. Следва заливане с киселина, която разяжда метала под нарисуваните линии. После лакът се отделя, а разядените линии се изпълват с мастило, от така получената матрица (клишета) се получават отпечатъци върху влажна хартия с помощта на преса на принципа на дълбокия печат. При отпечатването може да бъде добавен цвят. Възможно е съчетаването с други графични техники, например акватинта — Б.пр.