Чух как гаджето ми се размърда.
— Александър?
Усетих как тялото му се обръща. Ръката му нежно докосна шията ми.
— Четеш мислите ми…? — попитах аз — Обзалагам се, че не можеш да се досетиш за какво си мисля — попитах престорено.
Александър не махна ръката си. Вместо това я притисна по-силно. Сърцето ми заби по бързо. Замаях се. Усетих как клаустрофобията ме обгражда, сякаш затворените стени на ковчега се приближаваха към нас.
— Александър…
Ръката му ме още притисна по-силно.
След това осъзнах, че ръката, която притискаше шията ми не беше тази на Александър.
— Валентин, — извиках. — Махни се!
Отчаяно се опитвах да повдигна капака на ковчега. Заблъсках по него, но капака явно беше заключен. Натисках и забивах ноктите си в дървената повърхност.
Повиках отново:
— Александър? — но нямаше отговор.
Опитах се да дишам бавно, но това само ме накара да се задъхам още повече. Заудрях по капака на ковчега. Застопорих ботушите си в капака на ковчега и отново го натиснах.
— Пусни ме! — опитах се да кажа, но думите така и не излязоха от устните ми.
Капака изхвърча и се отвори.
Присвих очи, в опит да свикна със светлината. Не бях подготвена за това което видях — Валентин стоеше над мен до ковчега огрян от огромен свещник.
Ако Валентин стоеше до ковчега, то кой тогава лежеше вътре с мен?
Бавно се обърнах.
Били се бе опрял на ръката си, ухили ми се, оголвайки новите си вампирски зъби.
— Не! — изпищях. — Не брат ми!
Събудих се с писък и се намерих просната на дивана ни. По телевизията даваха Къщата на Дракула11. Приемника за кабелната телевизия премигваше със зелената си неонова светлина. Часовникът показваше, че е по-късно, отколкото бях предполагала — луната бе изгряла.
Слънцето започна да залязва и по небето се появиха лилави и розови шарки, които правеха залеза магически. Пристигнах в Имението, изтичах по извиващата се алея за паркиране и по напуканите неравни стъпала на Имението, после почуках на вратата с тежкото змиевидно чукало.
Никой не отговори. Отново потропах на вратата.
Най-накрая вратата бавно се открехна със скърцане. Стоящ настрани, Джеймсън, в черната си униформа на иконом, ме поздрави с широка усмивка.
— Здравейте, госпожице Рейвън. Опасявам се, че Александър не е готов за компанията ви.
— Знам, но трябва да го видя колкото е възможно най-бързо. Може ли да почакам вътре?
— Разбира се. Влизайте. Може да почакате в стаята за рисуване — отвърна Зловещият човек и посочи стаята, където бях чакала Александър за първата ни вечеря заедно. Стаята изглеждаше същата, с античното европейско бюро, прашните древни тапицирани в алено кадифе столове и голямото пиано в ъгъла. — Знаехте ли, че първоначално гостните стаи са били предназначени за опелото на членове от семейството? — каза той така, както само зловещ човек може.
— Интересно, — казах, докато влизах в стаята и си представях какви ли трупове ще се покажат оттам.
— Да ви донеса ли нещо за пиене, докато чакате? — попита ме икономът.
— Не, благодаря. Не исках да се натрапвам толкова рано.
— Моля, чувствайте се удобно. Бих ви правил компания, но трябва да се приготвям. Госпожица Руби ще ме вземе за вечеря довечера.
От тези думи очите на Зловещия светнаха и той изчезна от стаята.
Отворих малкото шкафче. Вътре имаше старовремска канцеларска кутия, с надпис СТЪРЛИНГ и пресъхнала писалка Монтбланк. Щеше да е като сбъдната мечта, ако някога заживеех тук с Александър и Джеймсън. Със сигурност нямаше да променя нищо — може би само щях да добавя малко женски щрихи. Вази с изсъхнали черни рози, портрети на мен и Александър, благоуханни лавандулови свещички, разпръснати из цялото Имение.
Стори ми се, че мина цяла вечност, докато чаках моя вампир да стане от уютния си ковчег. Нетърпението започна да се надигна в мен. Чувствах се като умопомрачена фенка, чакаща зад кулисите рок-звезда.
Издърпах тежките кадифени завеси и прокарах ръка по прашния прозорец. Надникнах навън, когато слънцето бавно се скриваше зад хоризонта. Секундите ми изглеждаха като цял един живот, а минутите — като цяла вечност.
— Александър можа да ви види сега — каза Джеймсън накрая, вече облечен в сив вечерен костюм.
Кубинките ми не можеха да ме придвижат достатъчно бързо по главното стълбище. Изтичах през милионите стаи и нагоре по скърцащите стълби към таванската стаичка на Александър, надявайки се да не поддадат.