— Какво ти каза той?
— Нищо, беше зает да си брой парите. Имаше само шестдесет и пет цента.
— И…
— Изглеждаше доста измършавял, сякаш нямаше дори достатъчно кръв във вените си. Извадих пет долара и му поръчах едно меню.
Почти се разтопих. Нямах и на представа, че Тревър имаше такава страна в характера си.
— Впечатлена съм — признах му честно. — Какво се случи тогава?
— Казах му „Ти брат на Джагър ли си?“ Тогава той ми хвърли един зловещ поглед и ме попита „Ти Тревър ли си?“
Почувствах тръпки да пропълзяват надолу по гръбнака ми.
— Попитах го как така знае кой съм, но той не ми отговори. Тогава го попитах: „Как е Луна?“
Пристъп на ревност премина през мен.
— Все още я харесваш? — попитах го аз.
Тревър не отвърна, просто продължи разказа си.
— Вместо да ми отговори хлапето ме погледна сякаш току-що е видяло призрак.
— Продължавай…
— Изглеждаше объркан, сякаш нямаше на представа какво да ми отговори. Тогава, просто така се пресегна и постави ръката си на врата ми.
Бях изненадана от действията на Валентин. Вместо както преди да се крие на къщичката на дървото, Валентин ставаше все по-дързък — този път с Тревър.
— Нарани ли го?
— Не, нарекох го откачалка и го отблъснах. Той грабна менюто си, скочи върху изрисувания си с гробища скейтборд и изчезна от заведението. Сега нека поговорим за бала.
— Трябва да знам… когато докосна врата ти — за какво си мислеше?
Тревър направи пауза и ми се усмихна със секси усмивка.
— Мислех си, че трябваше да съм с теб на гробищното представление вместо със сестра му.
— Наистина ли? — попитах го аз наполовина поласкана, наполовина ужасена.
— Да не си откачила? Никой не си поставя ръцете върху мен, освен ако не е момиче.
Звънеца извиня и Тревър влезе в стаята.
— Аз ще избера танца — злорадо каза той.
Вдигнах ръката си показвайки му, че пръстите ми през цялото време са били кръстосани.
Вместо да се ядоса Тревър ми се ухили. Обожаваше играта ни. И знаех, че другия път ще я играе дори по-добре.
— Има ли някой вкъщи? — викнах, когато се прибрах от училище.
Къщата беше тиха.
— Били? — виках, докато бродех през кухнята и дневната стая. И двете бяха празни. Отворих вратата на мазето. Светлините бяха изгасени, но се провикнах към тъмнината долу.
— Били — там ли си?
Изтичах до стаята на момчето Били и почуках на вратата.
Той не отговори.
— Идиотче Били, вътре ли си?
Когато не последва отговор при най-омразното му име сметнах, че стаята е чиста.
За щастие брат ми нямаше системата за сигурност на Хенри и не можеше да заключи вратата си отвън. Внимателно завъртях дръжката и отворих вратата.
Започнах да търся за надгробните рисунки на Валентин с надеждата те да хвърлят светлина за мотивите му да стои в Дулсвил. Тихичко претършувах шкафчетата на брат ми, но всичко което открих беше тонове бели чорапи и сгънати тениски. Проверих под леглото му и измъкнах една бейзболна бухалка, дъска за шах и неотворен модел на космически кораб, но никакви надгробни рисунки.
Погледнах към часовника му Междузвездни войни. Скоро щеше да се прибере. Зарових из чекмеджетата на бюрото му пълни с химикалки, компютърни игри и софтуер.
Включих компютъра му. Опитах се да вляза в хронологията, за да видя какво бяха търсили с Валентин, но не успях. Не знаех паролата на момчето Били.
Ако аз бях момчето Били каква би била паролата ми?
Опитах с „E=MC216“ и натиснах ентър.
Нищо.
Написах „ИНекаСилатаБъдеСТеб“ и натиснах „Ентър.“
Отказан достъп.
Като познавах брат си, вероятно сменяше паролата си всяка седмица. Ядосана написах „Момчето Били“ и ударих
ЕНТЪР.
Изведнъж компютъра се включи. От всички възможни пароли — не съм си и представяла, че брат ми ще използва умалителното, с което го наричах. За момент се почувствах поласкана.
Тогава чух входната врата да се отваря и брат ми изкачващ се по стълбите. Погледнах към полуотворената врата на спалнята на момчето Били. Ако се стрелнех сега, той можеше да ме види как излизам от стаята му. Ако момчето Били ме завареше, че претърсвам стаята му, щях да бъда наказана до след бала. Изключих компютъра му, на който му отне сякаш отне цяла вечност докато изгаси.
— Хайде де — мърморех нетърпеливо.
Чух как изкачи стълбите и тръгна по коридора.
Най-накрая екрана стана черен.
Направо прелетях до дрешника му, тихо отворих вратата толкова колкото да се пъхна вътре и я затворих зад мен. Веднъж след като бях вътре на сигурно я открехнах лекичко.
Видях брат си да влиза в стаята си.
16
E=MC2, първата формула обуславяща връзката между енергията и масата на едно тяло, изведена от Алберт Айнщайн през 1905 година. E е енергията на тялото, M — масата му, а C — скоростта на светлината при вакуум — Б.пр.