Вмъкнах се между стената и палтата му. Якетата му миришеха на мръсно, което беше странно, защото момчето Били прекарваше повечето време в стаята си като отшелник или в лабораторията на Хенри.
Чух как момчето Били включи компютъра си.
Под чифт обувки пред мен видях една кутия с надпис „ПРОЕКТ ВАМПИР“.
Дочух известяващия звън от идващите по чата съобщения на момчето Били.
Тихомълком отворих пластмасовата кутийка, вътре в една херметически затваряща се торбичка бе написано ВАМПИРСКА ХРАНА. А в нея се спотайваха четирите амулета. Друга прозрачна торбичка беше надписана ДОМЪТ НА ВАМПИРА. Вътре имаше две сгънати рисунки на надгробни камъни на хора, които не познавах. Последната торбичка беше с надпис ВАМПИР. Отворих я и открих гърба на една снимка с размер три на пет сантиметра. Обърнах я — беше моя снимка.
Когато чух как брат ми излиза от стаята си, промуших главата си през открехнатата врата.
„Момчето Били вероятно слиза надолу, за да си вземе нещо за хапване“, помислих си аз. Имах само секунда, за да се измъкна. Изпълзях от дрешника и затворих вратата зад мен.
Претичах през стаята му, направо към вратата.
Бам! Сблъсках се челно с брат ми.
— Какво правиш в стаята ми? — попита ме, зашеметен от сблъсъка ни.
— Какво правиш в коридора? — попитах, като разтривах ударената си ръка.
— Ти слухтеше наоколо! Какво търсиш?
— Правя проект за училище и ми трябваше училищната ти снимка. Нарича се „Проект Идиот“.
Изчезнах в стаята си като оставих объркания ми брат да стой в коридора.
— Валентин прави присъствието си явно — казах на Александър, който ме чакаше до портите на имението малко след залез.
— Какво искаш да кажеш? — попита ме, а тъмните му очи издаваха загрижеността му.
— Вчера вечерта е бил в „При Хатси“.
— Ти видя ли го?
— Не, но се говореше за това в цялото училище. Случило се е нещо странно. Предполагам, че Тревър все още тъгува за Луна, защото е попитал Валентин как е тя.
— И какво му е странното на това?
„Мъже“, ми се искаше да кажа. Дори след като Луна измами Тревър на гробищното представление, призрачният й вид на фея все още беше гравиран в сърцето на моята Немезида.
— Странно е — продължих аз. — Защото Валентин е изглеждал объркан. Сякаш самият той не е знаел как е тя.
— Това е странно.
— Става още по-странно. Валентин е сграбчил Тревър за врата, точно както направи с мен в пещерата.
— В заведението? Това наистина е странно.
— Знам…
— Валентин търси нещо — каза Александър. — И ако продължава да е толкова дързък, кой знае какво ще направи следващия път.
— Не съм сигурна какво се опитва да разбере, но едно е ясно — търси го на къщичката на дървото на Хенри, чрез мен, чрез момчето Били, а сега и чрез Тревър.
Когато с Александър пристигнахме при фонтана на парка Оукли, където момчето Били щеше да се срещне с Хенри и Валентин, момчетата вече ги нямаше.
— Дори нямаме време да си пожелаем нещо — казах, като имах предвид осветения фонтан, където една влюбена двойка хвърляше няколко монети. — Къде ли може да са? Не е възможно да са отишли далеч.
Александър ме поведе за ръката като забързахме, за да намерим люлките изпразнени както от смъртни, така и от ученици от средните класове.
— Там долу има сцена — казах аз сочейки към един амфитеатър покрит с купол. — Там ме чакаше Луна. Може да са там.
С Александър забързахме надолу по тревистия хълм, прескочихме няколкото малки храстчета, които опасваха амфитеатъра, а след това се стрелнахме по пътеката между редовете. Тъмната сцена, едва осветена от уличното осветление, беше тиха и изглеждаше пуста когато се отправихме покрай мястото за оркестъра. Александър се качи на сцената след това ми подаде ръка и ме издърпа при него.
Всеки от нас претърси по едно крило на сцената. Всичко, което аз открих бяха разхвърляни столове и стойки за партитури.
От израза на лицето на Александър, когато се срещнахме отново по средата на сцената, разбрах че и той не е намерил нищо в своята част освен музикален реквизит.
— Може да опитаме в центъра за развлечения — предложих аз.
Александър кимна в съгласие.
— Води ме.
Този път аз хванах гаджето ми за ръката и нетърпеливо забързах през редовете със седалки и нагоре по малкия хълм.
Изтичахме покрай оградата на тенис кортовете и намиращото се в непосредствена близост игрище за бейзбол, настилките и на двете бяха износени от многото години ходене по тях. Центъра за развлечения в Оукли парк беше преживял и по-добри дни. Когато бяхме малки с Беки, бяхме изкарали много летни ваканции около басейна, като тя се грижеше за тена си, а аз се уединявах зад козирката на шапката ми „Здравей, Причепче“ и под огромен чадър. Сега когато повечето дулсвилци посещаваха новият местен клуб на Дулсвил или клуба У17, възстановителният център беше западнал.