Умирах да кажа на най-добрата ми приятелка колко й лесно, защото се среща със смъртен. Решенията й в края на деня се изчерпваха до това каква музика да си свали и кое телевизионно шоу да гледа.
— Ако ти кажа нещо — започнах. — И те накарам да обещаеш да не казваш на никого дори на семейството си и Мат, ще го направиш ли?
Вместо Беки енергично да кимне с глава, тя захапа лакирания си в червено нокът и се замисли. И мислеше. И мислеше.
— Това не е тест с избираем отговор. Просто е или „да“, или „не“! — казах и рязко.
— Е, малко по-сложно е.
— Кое му е сложното? Или можеш да пазиш тайна, или не можеш.
— Просто не съм сигурна.
— Аз съм най-добрата ти приятелка. Трябва да пазиш тайни, когато те помоля.
— Знам… права си, но…
— Казвала съм ти хиляди неща, и преди това никога не е било проблем.
— Това беше преди — призна тя.
— Преди кое?
— Преди Мат да влезе в живота ми. Не мисля, че е здравословно да имам тайни от него.
— Тези тайни нямат нищо общо с него.
— Ами ако се изпусна?
— Не можеш да се изпуснеш. Това е най-тайната от всички тайни. Не си ли поне любопитна?
— Бих се чувствала глупаво, ако крия нещо от него.
Ревнувах леко от внезапната й вярност към Мат, щом това значеше, че оставя мен — най-добрата й приятелка, сама в мрака.
— Мислиш ли, че той ти казва всичко? — продължих в резкия тон. — От момента, в който става до секундата, в която си ляга? Всяка мисъл, която му минава през главата? Всяка песен, която е слушал?
— Това си е негов избор. Пък и наистина вярвам, че ми казва всичко — каза уверено, точно когато Мат се присъедини към нас.
— Не би трябвало да ти го казвам, — започна Мат — но някои от момчетата от футболния отбор направиха лимонада за бала.
Беки се усмихна и ми хвърли победоносен поглед.
Беше права. Щях да отнеса тайната си в гроба.
Същата вечер, когато пристигнах пред портите на Имението, обикновено чакащия ме вампир не се виждаше. Прекосих алеята за паркиране в черно-бялата си раирана блуза, черна пола с избродирани върху нея цветя, черни три-четвърти мрежести чорапи и чехлички Black Kitty Mary Janes.
Почуках на вратата със змиевидното чукче. Вратата на Имението остана неподвижна, сякаш взираща се в мен, пречейки ми да видя вампирската си половинка.
Знаех, че Александър премисля за нас.
Запътих се към страничния вход. Мерцедеса беше паркиран в гаража. Почуках отново, но никой не отговори.
Върнах се при предната врата и заудрях с юмруци по дървената врата.
Можех да чуя как вратата на Имението се отключва и бавно се отворя. Джеймсън подаде глава.
— Госпожице Рейвън, изненадан съм да ви видя.
— С Александър трябваше да се срещнем при портата.
— Мислех, че знаете госпожице Рейвън, Александър замина.
Замина? Имах чувството, че сърцето ми ще изскочи от гърдите и ще падне между буренясалите пукнатини на порутените стълби водещи към прага на Имението.
— Върнал се е в Румъния? — попитах с разстроен глас.
— Не, излезе за вечерта. Мислех, че има среща с вас.
— И аз.
Джеймсън изглеждаше притеснен:
— Александър се държеше странно тази вечер.
— Има някого другиго, при когото ходи, когато се чувства в беда. Мисля, че знам къде е — казах.
— Да ви закарам?
— Би било прекрасно!
Джеймсън караше Мерцедеса толкова бавно, все едно, че го буташе с крака.
Реших, че докато стигнем до Александър ще точно толкова стара, колкото и зловещия човек.
Джеймсън най-накрая паркира пред гробището на Дулсвил.
— Връщам се след минутка.
Тичах между надгробните камъни, право към гроба на бабата на Александър.
Там, коленичил пред паметника, гаджето ми, слагаше букет от диви цветя на гроба.
— Александър…
Погледна ме, изненадан.
— Трябваше да се срещнем в Имението — казах.
— Изгубил съм представа за времето. Баба ми беше прекрасна жена. Беше различна от останалите в семейството, но винаги принадлежеше към нас. Напомняш ми на нея.