— Вчера имах една клиентка, която дойде за френски маникюр — прошепна ми тя. — Каза, че е видяла приятелят ти в един ресторант. Доста клюки разпространяваше.
— Имаш предвид госпожа Мичъл?
— Не обичам да говоря зад гърба на хората — отвърна сериозна.
Прехапах начернената си устна, за да не се разсмея.
— След като те срещнах — продължи тя. — Не мога да повярвам какви неща се говорят из града. Ти си толкова сладка, а предполагам, че и гаджето ти ще е същински джентълмен.
Усмихнах й се.
— Тя ни нарича вампири, само защото се обличаме в тъмни дрехи и носим черен лак за нокти.
— Разбирам…
— Тази жена наистина трябва да си намери работа.
— Е, за да бъда честна, бих предпочела да те видя в червен лак, но мисля, че и черното е доста впечатляващо. Ще поръчам малко за салона — прошепна тя. — Но се боя, че ти ще си единствената, която ще го иска.
— Задръж го — казах аз, докато сядах до Беки и поставих ръцете си да се изсушат. — Следващият път, когато госпожа Мичъл дойде за френски маникюр й го направи в румънски стил като моя.
Глава 15. Танц с вампир
Нощта на училищният бал на гимназията Дулсвил — една вечер, в която се радвах, че не съм вампир. Ако трябваше да чакам до залез слънце, за да стана от сън, никога нямаше да ми стигне времето да си взема душ, да си изсуша косата, да сменя кубинките си с ботуши на вещица23, да избера между ониксовите или обеците „мрежи на паяк“, да направя отново прическата си и отново да си сложа очна линия. И най-важното, никога нямаше да оцелея без огледало.
Изглеждах като средновековен ангел на мрака. Единственото, което ми липсваше бяха вампирските зъби.
Хвърлих поглед през прозореца и видях как Александър спря Мерцедеса на Джемисън на алеята ни за паркиране. Докато отново си нанасях червило и правех последни корекции на грима си, чух звънеца на входната врата и едва доловимата размяна на поздрави.
— Александър дойде — извика ми майка ми.
— Идвам — отговорих й.
С една ръка сграбчих края на роклята си, а с другата взех отворения слънчобран. Слязох по стълбите като невестата на граф Дракула.
Александър и родителите ми се бяха настанили в дневната.
Когато Александър ме видя очите му светнаха и моментално се изправи. Сърцето ми секна. Той изглеждаше по-великолепен отколкото си го бях представяла. Александър приличаше на секси вампирски идол облечен в изискан тъмен копринен костюм с червена кърпичка подаваща се от джоба му. Косата се спускаше пред лицето му, а среднощните му очи блестяха. Подари ми една сладка усмивка.
После сложи ръка на сърцето си.
— Толкова си красива. Направо ми спря дъха.
Учтиво ме целуна по бузата. Кадифено меките му устни ме накараха да потръпна.
Александър ми подаде черна правоъгълна кутийка.
Аз я отворих. Една червена роза заедно с малки бели цветчета беше прикрепена за еластична лента украсена с изкуствени червени кристалчета.
— Красива е.
— Подхожда съвършено на роклята й. Как разбра? — попита го майка ми.
— Искам да си я сложа — казах развълнувано.
Майка ми ми помогна да извадя цветето от кутията и го подаде на Александър.
— Помислих, че така е по-безопасно отколкото да те убода с безопасната игла както направих на Снежния бал — ми каза, докато ми поставяше лентата на китката.
— Били — извика баща ми. — Слез долу да видиш сестра си.
— Трябва да се снимаме — ентусиазирано каза майка ми.
— Не! — викнах аз.
Родителите ми ме погледнаха озадачено.
— На лош късмет е.
— За какво говориш? Поколения хора са си правили снимки от баловете, за да ги съхраняват за годините в албуми. Това е традиция — поправи ме майка ми.
Очите на Александър се изпълниха с печал. Разбирах как се чувства, задето ме лишава от спомени, които трябваше да пазя цял живот.
Той грабна ръката ми.
— Госпожо Мадисън, никога няма да мога да забравя колко красива е Рейвън днес. Една снимка не би могла да запечата истинската й красота нито да улови сърцето и душата й.
Майка ми беше поразена, постави ръка на устните си сякаш гледаше филм, разиграващ в собствената й дневна.
— Накара ме да се просълзя.
— Трябва да тръгваме — казах най-накрая аз.
— Имаме резервация за вечеря — гордо обяви Александър.
— Наистина ли? — отбеляза майка ми. — Къде?
— Изненада е — отговори й Александър мило. Момчето Били най-спокойно се спусна по стълбите и измери с поглед викторианските ми одежди.