Давай, Сара Мадисън! — помислих си.
— Тревър се срещаше с това момиче от Румъния — каза госпожа Мичъл, обръщайки се към Александър. — Вярвам, че тя беше твоя приятелка.
Той сви рамене.
— Живеех в същия град като семейство Максуел, но не сме се засичали много-много.
— Интересно — промълви тя. — Както и да е, изглежда, че тя внезапно е изчезнала.
Госпожа Мичъл ми хвърли един поглед и повдигна изрисуваната си вежда, сякаш смяташе, че имам нещо общо с отпътуването на Луна — което всъщност си беше самата истина.
— Е, беше ни много приятно да се видим — намеси се баща ми, слагайки край на ужасно неловкият разговор.
— Разбира се, господин Мичъл ще пристигне съвсем скоро и трябва да се върна на масата си, преди някой друг да я е заел. Беше удоволствие да ви видя — каза тя и се оттегли.
— Благодаря — прошепнах аз тихо на баща ми.
Всички си отдъхнахме облекчено, всеки по различна причина, докато поставяхме сините салфетки в скутовете си.
Докато прелиствахме менютата, размърдах мозъка си, за да измисля план.
Точно тогава един сервитьор се приближи към нас, изрецитира специалитетите с фалшив британски акцент и изчезна, понесъл поръчките ни за питиета.
— Не се притеснявай, Александър — започна майка ми. — Поръчай каквото желаеш. Ресторантът е известен заради рибата и пържените картофи, както и наденичките с пюре от картофи.
— Александър обича пържоли — вметнах аз.
— Тогава си поръчай една… Това е чудесно, нали? Наистина не сме имали възможността да си поговорим. Или вие двамата заминавате нанякъде вечерта, или пък ние сме заобиколени от други родители на партитата. Чудесно е най-сетне да можем да си поговорим открито.
— Е, какъв спорт обичаш? — попита баща ми. — Футбол или баскетбол?
Подбелих очи.
— Александър е художник, татко — Не се интересува от спорт.
— О… — каза баща ми, размърдвайки се на стола си, очевидно притеснен как ще може да общува с друго мъжко същество, сега, когато темата за спорта бе отхвърлена. — Това… хубаво, предполагам — измърмори той. — Майката на Рейвън също обичаше да скицира, когато започнахме да се срещаме.
— Не знаех това? — казах аз.
— Какво рисувате? — попита Александър.
— О, това беше преди векове. Не съм докосвала скицник от години. Каква е твоята предпочитана форма?
— Маслени бои.
— И какво рисуваш?
— Портрети. Семейства. Спомени — мистериозно отвърна той.
— Вампири — гордо казах аз.
Родителите ми млъкнаха.
— Виждам, че споделяте доста общи интереси — изкоментира баща ми.
— Изпитите на Рейвън наближават — започна майка ми, играейки си със сребърната си гривна. — Тя каза, че ти вече си взел своите?
— Да, приключих с всички.
— Много впечатляващо. Може би малка част от твоите знания ще остане и у Рейвън — добави баща ми.
— Татко! — изскимтях аз. — Може би е възможно да продължим с разпита след като поръчаме.
— Права си — съгласи се той. — Гладен съм.
Сервитьорът се върна, понесъл напитките ни.
— Дами, — каза той, подавайки ни лист и химикалка.
— Аз ще взема Крикет бургера — реших аз.
— А аз — риба с пържени картофи — каза майка ми с усмивка.
— За младият джентълмен?
Александър прочисти гърло.
— Ще взема котлетът от ребра.
— Как ще желаете да е приготвен?
— Суров — каза Александър съвсем спокойно.
Родителите ми и сервитьора погледнаха странно Александър.
— Има предвид алангле — поправих го аз. — Средно изпечен.
Можех да видя как главата на госпожа Мичъл леко се накланя в моя посока.
— Да, това имах предвид — каза той с пресилена усмивка.
— А за вас, господине?
— Овчарският пай — поръча баща ми, — както и гарнитурата от зелен чесън и грахова супа.
Сервитьорът взе менютата ни и тръгна към кухнята, докато Александър ме погледна благодарствено.
— Какво си поръча татко? — попитах аз ужасно.
— Овчарски пай.
— Не… супата…
— С гарнитура от зелен чесън. Защо, ти също ли искаш такава? Мога да повикам отново сервитьора.
Изведнъж си представих чинията със зелен чесън и грахова супа, поставена в близост до гаджето ми. Той щеше да нададе хрип, а после да побледнее още повече. Щеше да стане, боейки се за въздух. А ние бяхме на мили от Имението, Джеймсън и животоспасяващия антидот.
— Не! Александър е ужасно алергичен към чесън! — паникьосах се аз. — Трябва да ги спрем, не може да го донесат тук!
Баща ми изведнъж се притесни. Той хвърли салфетката си на масата.
— Ще отменя това веднага! — обяви той и побърза да намери сервитьора.
— Толкова съжалявам — извини се майка ми. — Може ли да яде ядки?