— Да, само чесънът не понася.
Баща ми се върна на нашата маса.
— Промених го на зеленчукова супа. Не си алергичен към зелен боб, нали? — пошегува се той и всички се разсмяхме.
— Доста странна алергия — каза баща ми. — Откога я имаш?
— През целия ми живот. Цялото ми семейство е алергично — каза Александър невинно. — Винаги са били.
— Ахам… — прочистих аз гърлото си.
Всичко това ми идваше в повече. Лицето ми започваше да почервенява, а сърцето ми да бие учестено. Първо на първо, бях на двойна среща заедно с родителите си, второ — гаджето ми беше вампир и трето — в момента между купчините от „Абстрактна Алгебра“ и „Математика в действие“ брат ми може би се срещаше с един малък кръвопиец.
— Извинете ме — казах аз, блъскайки стола си назад. — Ще се забавя само минута.
Александър учтиво се изправи, като истински джентълмен, докато аз хукнах към тоалетните.
Заобикалях претъпкания бар, когато се блъснах в някого.
— Извинете ме.
— Сега ме преследваш и в ресторантите, така ли? — дочух един познат глас и погледнах нагоре. Сърцето ми сякаш пропусна един удар. Беше Тревър.
— Мисля, че бях тук първа.
— Теоретично — не. Мисля, че майка ми беше тук първа. Изненадан съм да те видя тук. Мислех, че ядеш само я подземието си — каза той с подигравателна усмивка.
Още откакто Александър и аз бяхме осуетили плановете на Луна да превърне Тревър в среднощна закуска на гробищното парти — партито на Тревър в Дулсвилското гробище — се радвах на малко повече уважение от негова страна в училище. И макар врагът ми да не знаеше за истинските намерение на Максуел, то той беше наясно как през последните няколко дни непрестанно го бях предупреждавала за смъртоносните близнаци. И все пак, очевидно не можеше да устои да ме засяга. Единствената разлика бе, че репертоарът му не бе така хаплив, както преди. Ние с него се държахме ужасно един с друг — още от детската градина — и това беше единственият начин, по който комуникирахме. Без това, нищо друго не ни свързваше. И знаех, че със сигурност, Тревър не бе готов да се откаже.
— Да не би Александър да иска ръката ти от баща ти?
— Не бъди толкова глупав!
— Даже и за бала? Следващата седмица е. Ще изпуснеш как ме коронясват за крал на бала. Жалко само, че нямат титла за Изрод на Бала. Иначе със сигурност и теб щеше да те очаква корона.
Аз изсъсках гневно и хвърлих поглед към Александър, който бе завързал учтив разговор с родителите ми.
Бал? Не си и бях помисляла за това, откакто Джагър, Луна, а сега и Валънтайн бяха дошли в града. Гимназията на Дулсвил беше толкова малка, че всички класове можеха да присъстват. Най-сетне, аз, Рейвън Мадисън, кралицата на аутсайдерите, имах среща с най-страхотното момче в целия град, и то за най-важните танци на годината, а дори не бях имала възможността да си помечтая малко.
Моята най-добра приятелка, Беки, беше толкова заета с гаджето си Мат, така че и двете не бяхме имали време да си поговорим за бала. Естествено, тя щеше да ходи на него с Мат, а Тревър — с някаква разкошна блондинка и мажоретка. А аз щях да бъда придружавана от Александър Стерлинг. Но дали изобщо щеше да иска да отиде след фиаското на Снежния Бал преди няколко месеца, когато Тревър го беше предизвикал, принуждавайки го да се оттегли в Имението?
И дали изобщо щеше да има бал, ако Дулсвил знаеше, че има един малък вампир, който обикаля и дебне наоколо?
— Не забравяй да гласуваш за мен — каза врагът ми, изчезвайки в тълпата.
Аз се шмугнах в дамската тоалетна, измих ръцете си в бялата порцеланова мивка, нанесох отново кървавочервената очна линия по ъглите на очите си, както и снежно бяла пудра.
Как щях да успея да се измъкна до библиотеката по средата на вечерята с родителите ми, докато любопитните Мичъл стояха на съседната маса, и то без да направя сцена?
Трябваше ми чудо — или пък изключително добра лъжа.
— Мисля, че Момчето Били трябва да се присъедини към нас — казах аз, когато се върнах на масата.
Родителите ми ме погледнаха скептично.
— Той е на парти в Клуба по Математика — напомни майка ми. — Те дори осигуряват вечеря.
— Знаеш колко много обича да яде тук. Луд е по Крикет бургерите. И сега се чувствам гадно, да стоя и да ям в един от любимите му ресторанти без него…
— Може да му занесем малко храна вкъщи — предложи баща ми. — И какъв е този внезапен интерес в брат ти?
Очевидно татко не се предаваше толкова лесно.
— Той обожава големите телевизионни екрани. Достатъчно ми мънка на главата. Ще трябва да го търпя седмици наред.
— Не искаш по-малкият си брат за помощ, нали? — попита майка ми. — Пол, мисля, че я засрамваме. Ще спрем да задаваме толкова много въпроси.