Най-сетне се добрахме до вратите на конферентната зала. Една дълга, продълговата маса бе натрупана с пица, пуканки, чипс, както и цялото количество сода, което би понесъл пикочният мехур на един почти-тийнейджър.
Един мъж на средна възраст, който приличаше повече на футболен треньор, отколкото на библиотекар, облечен с пуловер и дънки, бе застанал на мястото за презентации, и тъкмо спускаше телевизионен екран върху черната дъската.
Двадесетината деца си изкарваха страхотно: едни се разхождаха по избледнелия от времето кафяв килим, други се бяха изтегнали на плюшени кресла, трети се забавляваха с MP3 или Гейм плейъри, а пети мляскаха снаксове.
Още от прага бързо обиколих стаята с поглед, в търсене момче с бяла коса. Въздъхнах с облекчение, когато не видях Валентин. Но тогава забелязах нещо, на което никога не вярвах, че мога да стана свидетел — досадният ми брат, забавляваше цяла група ученици насядали около него на пода, които го зяпаха така все едно е някаква идиотска версия на Крис Рок2.
Бях потресена. Винаги бях наричала Били „Момчето-Идиот“, и то с основание, но сега той искреше по начин, който не бях виждала досега. Тогава осъзнах, че мършавото ми малко братче, с което цял живот се бях заяждала, имаше нещо, с което аз никога нямаше да мога да се похваля — клуб от съмишленици, хора, с които да е свързан и които го гледаха така все едно е крал.
Неприятно ми е да го призная, но усетих лек полъх от гордост и още един, но по-малък, на завист. Хилавият ми малък брат имаше късмета да принадлежи към дадена група — нещо, което аз никога не бях имала. Съществуваха: Клуб по шахмат, Клуб по френски, но никога Готически Клуб. Представих си една стая, пълна с тийнейджъри досущ като Александър и мен, които четат „Дракула“ от Брам Стокър и гледат „Кралицата на прокълнатите“.
Изведнъж смехът секна и всички се вторачиха в нас, сякаш ние бяхме задръстените.
Момчето Били се обърна.
— Какво правите тук? — попита ни, приближавайки се към мен и Александър. — Нещо не е наред ли?
— Да си виждал бледото дете с черен лак, на което обеща да покажеш къщичката на дървото?
— Не. Казах му, че ще се срещам с Клубът по Математика довечера, така че се уговорихме да се видим у Хенри, утре след залез слънце. Каза, че вечеря късно — обясни Били. — Помислих си, че ще иска да се срещнем тук, но не съм го виждал. Защо?
— Няма значение. Мама и татко ни чакат в Клуба по крикет. Искаме да дойдеш и ти.
— Клуба по крикет? — каза ентусиазирано. — Но аз вече ядох.
— Няма значение, винаги можеш да си поръчаш десерт.
— Но започват „Междузвездни войни“. А и обещах, че ще се прибирам с Хенри.
Момчето Били бе на възрастта, когато предпочиташе компанията на приятелите си, пред тази на семейството си. Почувствах се почти виновно за това, че карам брат си да се присъедини към нас, когато си изкарваше така хубаво на партито, но нямах избор. Валентин може би дебнеше в Гората на Изсъхналите Дървета или някъде другаде в Дулсвил, в търсене на кой знае какво.
— Ще вземем и Хенри с нас — решено казах.
Тогава компютърният магьосник намина при нас.
— Здрасти, хора. Дойдохте сте да гледате филма, ли?
— Не, дошли сме за заведем теб и брат ми на вечеря. Трябва да побързаме, мама и татко ни чакат.
Библиотекарят също дойде. Широката му усмивка не можеше да замаскира притеснението му от това, че брат ми говореше с подобна мрачна непозната.
— Това е сестра ми — и приятелят й — представи ни момчето Били с горделив тон.
— Тъкмо щяхме да започваме филма — започна библиотекарят. — Добре дошли сте да останете.
— Този път двамата с Хенри ще трябва да пропуснем — отвърна момчето Били. — Ще трябва да се отбием в Клуба по крикет.
Бяхме отново в ресторанта, а Александър държеше ръката си на коляното ми между хапките от „кървавата“ си пържола. Семейство Мичъл продължаваше да ни хвърля погледи, докато момчето Били и Хенри превзеха разговора, говорейки за компютърни алгоритми и за странното момче, което бяха срещнали преди няколко дни в библиотеката.
— Може би не е трябвало да каниш момче, което не познаваш — каза майка ми притеснено.
— Това казах и аз.
— Преместил ли се е в твоето училище? — продължи да го разпитва тя.
— Не, мисля, че е на гости — отговори момчето Били.
— На кого? — попита майка ми. — Познаваш ли семейството му?
Момчето Били се обърна към Хенри, който сви рамене.
— Не съм сигурна, че одобрявам да се виждаш с момче, за което никой не знае нищо.
Истината беше, че Александър и аз знаехме — но не можехме да кажем.
— Е, ще разберем повече за него, когато се срещнем утре — заключи момчето Били.
2
Крис Рок — американски комедиант, популярен с комедийните си скечове, участвал е в Ченгето от Бевърли Хилс II, Доктор Дулитъл, Смъртоносно оръжие IV и др. — Б.пр.