Лиа продължи да говори дълго, много дълго, а когато свърши, Джок каза само една дума:
— Да.
И в очите му гореше омраза.
Лиа извади крив елфийски нож от гънките на роклята си, надигна се на пръсти и преряза гърлото на Джок. Горещ водопад кръв обля косите, лицето, шията и дрехите й. Тя стоеше, приемайки тази страшна Кървава роса. Стоеше и се усмихваше. Когато всичко свърши, Лиа погледна мъртвото тяло, висящо пред нея, и каза:
— Ще се родиш отново, ще се родиш в Дома на Любовта и ще станеш най-първия, най-предания слуга!
Минута по-късно на горската поляна вече нямаше никого, само мъртвецът кротко се поклащаше на въжето…
— Снощи не спа много добре. Пак ли кошмари? — попита ме Кли-кли, загърнат в плаща си и настръхнал от сутрешния хлад.
— А-ха — отвърнах навъсено, докато сгъвах одеялото.
— За какво беше този път?
— За Джок-докарал-зимата33.
— Уау! Разкажи ми! — ококори се гоблинът.
— Остави ме, Кли-кли, не ми е до теб! — след вчерашния разговор около лагерния огън и новия сън имах над какво да мисля.
Кли-кли разочаровано изсумтя и се запъти да тормози Фенерджията, който в момента оседлаваше конете. С утрото времето отново се влоши и заръмя лек дъжд. Капките бяха толкова ситни, че едва ги виждах. Уж ситен, но този дъжд успя добре да ни намокри. Вече да не знаеш кое е по-добре — изпепеляваща жега или подобно дъждовно време. През нощта огънят беше изгорял напълно, а дъждецът угаси и малкото оцеляла жар. Да се пали наново нямаше смисъл — щяхме да загубим прекалено много време. Хапнахме набързо студено месо от яребиците, които Ел беше отстрелял вчера, и тръгнахме.
Обраслата в трева хълмиста равнина се точеше покрай нас до безкрая, облаците и мрачният дъждовен ден навяваха дълбока меланхолия. След час и половина яздене Алистан изведе отряда на стар, едва различим от локвите и калта път.
— Отпред, на около три мили, има село — каза Ел.
— Трябва да попълним запасите и да купим коне — кимна Алистан Маркауз.
— Ако ни продадат — със съмнение в гласа отвърна Ел. — Тук не е лесно да се сдобиеш с коне.
— Селяните имат всякакви животни — обади се Медения.
— Ще видим на място — каза Алистан Маркауз и поведе отряда по пътя.
Скоростта ни на придвиждане видимо спадна, копитата на конете жвакаха в калта и образувалите се локви. Пелената на дъжда висеше над света и се виждаше на не повече от сто — сто и петдесет ярда. Пътят тръгна надолу, спускайки се от поредния хълм. Стичащите се покрай нас ручейчета се вливаха в огромна локва отпред. Така че скоро отново ни се предостави възможност да поплуваме — конете нагазиха във вода до колене. Пътят не се виждаше, ние се отклонихме и скоро се озовахме в старо наводнено гробище. Върховете на надгробните плочи стърчаха над водата като малки островчета и ние минавахме покрай тях, като се стараехме да водим конете един зад друг, за да не пропаднем, да не дава Сагот, в някой отворен гроб, какъвто спокойно би могло да има под водата.
— Къде попаднахме? — навъсено попита Медения, без да се обръща към никого.
— При мъртвите, не виждаш ли? — измърмори Халас, без да разбере, че някои въпроси са просто риторични.
— Какво може да прави гробище на такова място, при това наводнено? — Медения с безстрастен поглед проследи плаващия покрай нас ковчег, явно изровен от водата от някой плитък и пресен гроб.
— Селото е близко — отвърна му Мармота и придърпа края на качулката си, за да предпази любопитния Непобедим от дъжда.
— Да побързаме — шапката на Делер се беше превърнала в нещо безформено и мокро. — Сега бих искал да съм на топло, покрай огън, с кана горещо вино и топло легло с всички радости на живота.
— Не мисля, че в такава пустош ще успеем да ти намерим кръчма, кажи благодаря, ако те пуснат да нощуваш в плевнята — отвърна Мармота, махайки дъждовните капки от лицето си.
— Постоянно вали, още от сутринта — хрипливо каза Бас, докато се опитваше да насочи коня си така, че да се движи успоредно на Пчеличка.
— Бас, в гроб ли искаш да паднеш? Мини или назад, или напред — обърнах се към него аз.
Бас обидено изсумтя изпод качулката и задържа коня си.
Гробището свърши също така внезапно, както се беше и появило. От водата отново се появи някакво подобие на път и се заизкачва по поредното възвишение.
33
Джок-докарал-зимата — Джок Имарго, известен стрелец с лък от миналото. Човекът, когото обвинили в убийството на елфийския принц от Дома на Черната роза. Бил предаден на елфите и екзекутиран от тях. След това кралство Валиостр и Пограничното кралство от 501 до 640 г. Е.С. не поддържали връзки с тъмните елфи от Заграбия. Както се изяснило по-късно, Джок бил невинен. Оттогава е останал изразът: невинен като Джок-докарал-зимата. Тоест, лъжливо обвинен.