Селото изобщо не ми хареса. Петдесетината схлупени дървени къщи бяха разположени в близост до черна смърчова гора. Разкопани и разкаляни дворове, мазна кал по улиците, дим над покривите и в добавка — дъжд. Всичко това веднага предизвика в мен отрицателно отношение към селото.
Хлапето, крачещо в нашата посока, като видя отряда, пусна ведрото, което носеше, в калта и с крясъци хукна нанякъде.
Бас изруга през зъби, явно не осъзна, че изплували през стената на дъжда въоръжени ездачи могат да изплашат не само десетгодишно хлапе, но и възрастен човек. Продължихме към центъра на селото — всички се бяха скрили на сухо и улицата беше пуста. Дъждът ромолеше по покривите, барабанеше по качулките, пръскаше в локвите. Обгръщаше ни тихата му музика. От една къща излезе огромен селянин с брадва и ни погледна тревожно.
— Как се казва това село? — обърна се към него Медения.
— Горни видри — навъсено отвърна селянинът, прехвърляйки нервно брадвата от ръка в ръка. — Не ни трябват неприятности.
— Няма да имате. Има ли кръчма в селото?
— Направо, на около триста ярда. Сива къща с табела, ще я видите.
Медения благодари на мъжа с кимване на глава и подкара коня напред. Продължихме нататък, в указаната от селянина посока. Не удържах и погледнах назад, но човекът с брадвата вече беше изчезнал.
Кръчмата се оказа също толкова унила и мърлява, колкото и останалите къщи в Горни видри. Над входа висеше ламаринена табела, но написаното не се четеше — прекалено стара и очукана беше, с олющена боя, а собственикът явно не бързаше да я пребоядисва.
— Чакайте тук — каза Алистан Маркауз, скочи в калта и подаде юздите на Мармота. — Меден, да вървим.
И те се скриха в кръчмата, а ние останахме да се мокрим под дъжда. Делер не спираше да мърмори и да мечтае за запалено огнище и гореща храна. Халас, с несвойствена за него учтивост, помоли джуджето да млъкне.
Алистан и Медения излязоха от кръчмата мрачни и ядосани.
— Кръчмата не работи и не можем да нощуваме тук. Никой в селото нищо не продава, още по-малко коне. Общо имат по-малко от десет.
— А ако настояваме? — попита Еграсса.
— Не мисля, братовчеде, че това е добър начин да се спечели човешката любов — отвърна му Миралисса.
По лицето на Еграсса недвусмислено се четеше какво мисли за човешката любов.
— Но ще ни пуснат ли да пренощуваме или пак ще се мъчим под дъжда? — включи се в разговора Бас. — Писна ми от този дъжд!
— На всички ни писна от този дъжд, Бас — прекъсна го Медения и се метна на коня си. — Милорд Алистан, дали да не попитаме по къщите? Може някой да се съгласи да ни приюти за пет монети?
— Не си струва да опитваме. Кръчмарят каза, че селото е собственост на Балистан Паргайд.
Мармота изруга:
— Хайде да се махаме оттук.
Не минахме и двеста ярда и улицата се оказа преградена от тълпа. Мрачна, ядосана и мълчалива. Тук се бяха събрали едва ли не всички жители на селото. Много от тях стискаха в ръцете си вили, брадви, коси, вериги и дори обикновени сопи.
— Ой! — тихичко възкликна шутът. Аз веднага погледнах назад — две каруци блокираха пътя ни. Ловко.
— Какво има? — извика Алистан Маркауз.
От тълпата излезе познатият ни мъж с брадвата:
— Не искаме неприятности!
— Ние излизаме от селото, пуснете ни!
— С радост, но първо хвърлете оръжията си и ни дайте конете си!
— Какво?! — изрева Халас, разтърсвайки мотиката. — Гном да даде оръжието си на шайка гнусни вонящи селяни?! Няма да стане!
Тълпата заплашително забуча и тръгна към нас.
— Ще пробием — каза Алистан Маркауз и удари коня си с плоското на меча.
Огромният боен кон скочи напред, оказа се пред хората и помете онези, които вървяха в първия ред. Хората с писъци и проклятия се хвърлиха настрани. Аз насочих Пчеличка напред, стараейки се да не изоставам от останалите. Отрядът мина през селяните като нож през масло. Конете стъпкаха всички, които не се бяха сетили да отскочат встрани. Един човек за малко да успее да забие вила между ребрата ми, но Халас разби главата му с мотиката, преди да имам време да се уплаша. Миг по-късно изхвърчах от тълпата, забивайки трескаво пети в хълбоците на Пчеличка и плътно приведен към врата й. Войнствените викове останаха зад нас и ние препуснахме покрай мрачните къщи, бързайки да се измъкнем от проклетото село. Каква муха ги е хапала тук, бих искал да знам? Отпред имаше нещо като кръстопът. Точно на пътя ни стояха петнадесетина мъже, но те, за разлика от селяните, бяха въоръжени с копия и лъкове. И облечени подобаващо — в кожа и стомана. Алистан насочи коня вляво, минавайки покрай щръкналите копия. Миралисса успя да изгори един от враговете със заклинание. Докато останалите мигаха изненадано и крещяха от страх, отрядът последва Алистан. Аз препусках предпоследен, веднага след Халас. Гномът със своето конче успя да се промъкне през опасното място, а за мен останаха острите копия, блеснали на пет дюйма от лицето ми. Пчеличка се изправи на задни крака и зацвили. Само като по чудо не изхвърчах от седлото в калта.