— Не е Паргайд, освен ако не се кани да ни обърка. Имат две знамена — зелено поле с черен облак и светкавица и жълто поле със стиснат стоманен юмрук, обвит в пламък.
— За първото знаме не мога да кажа нищо, сигурно е някой дребен земевладелец, но второто ми е известно. Това е знамето на граф Алгерт Дали, Пазителят на западната граница — отвърна милорд Алистан.
— Какво тогава прави в чужди земи, любезни милорд? — попита шутът.
— Не е задължително да е той, може да е отряд воини, които му служат.
— Мога да кажа на кого е първото знаме, милорд — включих се в разговора аз. — Ако не греша, това е гербът на барон Оро Хабсбърг. Видяхме го на приема на Балистан Паргайд, Кли-кли.
— А, да! Един такъв голям и космат! Разбира се, сега си го спомням.
Напрежението в отряда леко спадна. Не мисля, че воините от Граничната зона и хората на барона веднага ще се хвърлят да ни колят. Това не ти е жадният за кръв граф Паргайд. Именно неговите момчета ни причакваха в Горни видри, Ел беше видял избродираните на униформите им славеи. Там хората на графа бяха настроили жителите на селцето срещу нас с някакво съобщение. Не знам как това съобщение ни беше изпреварило — дали с гълъб, дали с гарван, дали с магия, но там успяха да ни организират горещо посрещане.
Появи се колона ездачи. Те се насочиха право към нас и не бих казал, че това обстоятелство ме правеше много щастлив. Когато към теб бърза такава сила, неволно искаш да си колкото е възможно по-далече. Знамената се вееха от вятъра, броните и върховете на копията блестяха на слънцето, конете удряха земята с копита… Колоната стремително приближаваше.
— Спокойно, момчета — процеди Медения, но сам, без дори да се усети, посегна към огролома.
Отпред яздеха двама рицари в тежки брони. Единият беше със затворен шлем във формата на глава на петел със зелени пера. Вторият нямаше шлем и се виждаше гъстата му черна брада. Лесно разпознах в него моя познат — барон Оро Хабсбърг. Зад тях яздеха оръженосци, следвани от знаменосци, и накрая воини в ризници и полушлемове с широки удължения, предпазващи носовете. Много от тях имаха копия и щитове.
Когато до отряда ни оставаха не повече от двадесет ярда, човекът с шлема вдигна дясната си ръка с разтворена нагоре длан и воините спряха. Към нас продължиха барона с рицаря, оръженосците и знаменосците.
— Назовете се — каза „петелът“, приближавайки към нас. От шлема гласът на мъжа изглеждаше глух и безжизнен.
— Ба! — възкликна баронът, когато ме видя. Лицето му изразяваше крайна степен на изненада. — Проклет да съм, ако пред мен не е самият дралан Пар!
После присви очи, погледна Змиорката и неуверено попита:
— Милорд херцог?
Видът на Змиорката не беше много херцогски, защото маската, която Миралисса му беше наложила с магия, отдавна я нямаше, и сега херцог Ганет Шагор беше мургав и тъмнокос, и това не убягна от погледа на барона.
— Не съвсем — обади се Алистан Маркауз и излезе напред. — Господа…
— Не вярвам на очите си! — подскочи Оро. — Самият граф Алистан Маркауз, да ме изгори мълния! И вие ли сте тук?! За мен е чест, че такива хора са на моята земя! Нима сте решили да се възползвате от поканата ми и да посетите Фарахол?! Лейтенант, позволете да ви представя моите гости. Това е граф Алистан Маркауз, дясната ръка на нашия славен крал Сталкон, капитан на Кралската гвардия, това…
— Позволете ми аз сам да представя останалите хора на вашия благороден спътник, бароне — учтиво го прекъсна Алистан.
— За мен ще е чест — избоботи „петелът“ и свали шлема си.
Мармота направо ахна, защото рицарят се оказа жена. Много младо момиче с бръсната, по модата на воините от Пограничното кралство, глава.
— Това е лейди Алиа Дали, лейтенант от гвардията, дъщеря на Алгерт Дали — представи я баронът.
— Господа — момичето склони глава в учтив поздрав.
— Милейди, позволете ми да ви представя своите спътници. Треш Миралисса и треш Еграсса от Дома на Черната луна. К’лиссангът на треш Миралисса — Ел от Дома на Черната роза.
— А… — изумено хлъцна баронът, гледайки към мен и Змиорката, без да разбира защо Алистан не назова нашите имена.
— Змиорката — воин. Гарет — крадец — безмилостно разясни на барона милорд Плъх.
— Крадец? — Оро изглеждаше, сякаш са го ударили с тояга по главата. — Крадец?!
— Не е ли приятна изненада? — изскочи напред Кли-кли. — Между другото, за мен, както винаги, всички забравиха. Позволете ми да се представя, аз съм кралският шут Кли-кли. В момента съм в отпуск.