— Крадец… — все още шокирано повтаряше Оро, а после гръмко се разсмя: — А знае ли за това прескъпият граф Балистан Паргайд? Чудя се как ли ще реагират всички онези светски парвенюта на факта, че са прекарали цяла вечер в компанията на воин и крадец?
— Това нищо не е — скромно каза Кли-кли. Барон Оро Хабсбърг изобщо не се разстрои, научавайки истината. Странни хора са тези барони от Граничната зона.
— Господа — каза Алиа Дали. — Мога ли да знам какво ви доведе в Граничната зона?
— Ще отговоря веднага — отиваме в Заграбия.
— В Заграбия? Но Заграбия на елфите е много по на запад от тези места, оттук можете да попаднете само в Заграбия на орките.
— Точно там отиваме — отговори Миралисса на момичето.
— Но, да ви пазят боговете, защо ви е?! — възкликна баронът. — Има къде по-прости начини за самоубийство!
— Наистина, Заграбия не е мястото, към което би трябвало да се стремите — съгласи се с барона Алиа Дали.
— Простете, милейди, но ние изпълняваме задача от национална важност, от която зависи съдбата на целите Северни земи. Това е всичко, което мога да ви кажа, останалото е единствено за ушите на вашия благороден баща. Надявам се, че ще ни придружите до него?
— Разбира се! — кимна Алиа. — Портите на нашия замък са винаги отворени за вас и вашите спътници, милорд Алистан. Ние тъкмо отиваме там и с радост ще ви придружим до Къртичи замък.
— Тогава да не се бавим, милейди, пътят е дълъг.
— След няколко часа ще бъдем в Пограничното кралство, а до утре вечер — в замъка — лейди Алиа Дали сложи шлема-петел и отново се превърна в безличен рицар. — Следвайте ни, господа.
И отрядът ни потегли заедно с колоната воини. Алистан и Миралисса се присъединиха към Алиа Дали, всички останали се стараехме да се държим един до друг. Само Кли-кли реши да се позабавлява, все пак имаше повече от достатъчно нова публика. След по-малко от час цялата колона се заливаше в смях — шутът най-накрая беше намерил къде да се развихри.
Барон Оро Хабсбърг яздеше напред, следвайки Алистан Маркауз, който разговаряше с лейди Алиа, и от време на време ми хвърляше озадачени погледи. Мен, честно казано, те малко ме изнервяха. Сагот го знае този барон — добричък, добричък, пък в един момент — хоп, и ти клъцне главата.
Най-накрая баронът не издържа, задържа коня си и като изчака да се изравня с него, попита:
— Значи си крадец?
— Да, милорд.
— Хм… страхотно ме заблудихте… това идея на милорд Плъх… ъ-ъ-ъ… исках да кажа, на милорд Алистан Маркауз ли беше?
— На краля — излъгах аз, за да се чувствам по-защитен.
— О! — каза баронът и замислено погали брада. — Никога досега не съм имал крадец за приятел.
Оро Хабсбърг обвиняващо насочи към мен пръст, приличащ по-скоро на дебела наденица.
— Извинявам се, ако това е засегнало честта ви, милорд — подбирайки думите си, отвърнах аз.
Той внимателно ме погледна с малките си черни очички, после изведнъж се ухили и здраво ме тупна по гърба. Едва не излетях от Пчеличка и не забих глава в земята.
— Хайде, стига! — добродушно избоботи баронът. — Най-важното е човекът да е свестен! А и така ще има с какво да се похваля на жена си, когато се върна във Фарахол!
Не помня, казах ли, че бароните от Граничната зона са доста странни хора, или не казах?
— Макар че наистина ми е жал за теб… ъ-ъ-ъ… как ти е името?
— Гарет, милорд.
— Наистина ми е жал за теб — да бродиш из Заграбия не е работа!
— Разбирам.
— Очевидно не много добре, иначе щеше да яздиш в съвсем различна посока. Може би Алгерт Дали ще успее да убеди милорд Алистан да зареже тази глупава идея.
— Що за човек е той?
— Хм-м? — баронът ме погледна въпросително и започна да разказва. Той не се притесняваше да разговаря с крадец, а и му харесваше да говори, стига да има кой да го слуша.
— Милорд Алгерт Дали? О! Той е камък, а не човек. Алгерт Дали е опора на трона, Пазител на западната граница на кралството. Войниците шеговито го наричат Добрата душа. В битка изпада в такава ярост, че избива наред наляво и надясно и от добра душа даже не забелязва, че не оставя врагове за войниците си. Роден е за воин. Вярно, има една странност — обсебен е от ножовете…