Погледнах изненадан барона.
— Ами казват, че винаги носи някакво желязо със себе си. Постоянно държи нож в ръката си, с него яде, с него спи, в банята е с нож, дори и при жена си ходи с нож. Но това са дреболии, нали, крадецо? Всеки си има някакви странности.
— Вярно е, милорд. А дъщеря му?
— Лейди Алиа? Тя командва гарнизона на Къртичи замък. Дясната ръка на татко. Момиче-красавица, истински боец, само с това бръснене на главата… за мен това е кощунство… Милорд Алгерт я изпрати с воините при мен във Фарахол. Помниш ли, че разговаряхме с теб на приема на графа? Това, което не ми даде Балистан Паргайд, обеща да ми го даде милорд Алгерт, затова яздя сега с тях. Взех двадесет от моите хора и — в Къртичи замък, добре, че не е далеч… Така-а, разговорих се нещо, ще вървя напред. Пак ще се видим, крадецо!
— Определено, бароне, определено.
Привечер вече бяхме в Пограничното кралство. За това ни извести поредният стълб от черен базалт, стърчащ до самия път. Хълмистата равнина остана зад гърба ни, появиха се иглолистни гори, прекъсвани от широки полета. Пътят се виеше между елите, а отрядът се разтегли в дълга колона. На два пъти минахме покрай дървени крепости с високи стени и наблюдателни кули. За нощувка спряхме направо на полето, чак когато стана съвсем тъмно. За час воините оформиха лагер. Пламнаха многобройни огньове, на които закъкриха котлета с храна. Десетина воини успешно атакуваха гората и скоро се върнаха с дърва и дълги стъбла на млади дръвчета, от които направиха заграждение за конете. Наблизо течеше малка река, така че вода имахме достатъчно. Хората на лейди Алиа вдигнаха голяма шатра, където бяха поканени елфите, барона и Алистан. Все пак високото положение си има хубавите страни — можеш да нощуваш удобно. Уморен от целия ден, Кли-кли падна на одеялото ми и заспа като труп. Наложи се да прекарам нощта върху наметалото, но не изпитах никакви неудобства. Беше много топло и ако не бяха вездесъщите комари, бих могъл с чиста съвест да кажа, че това е една от най-добрите нощувки под открито небе за цялото време на пътуването ни през Авендум. Докато заспивах, разбрах какво ми е липсвало през цялото това време — чувството за безопасност. В края на краищата, когато около теб има сто меча, се чувстваш като зад каменна стена.
На другата сутрин Алиа Дали подгони отряда с намерението до вечерта да се озове в замъка на баща си. Придвижвахме се бързо. Аз бях сравнително в началото на колоната, веднага след благородниците, оръженосците, знаменосците и личната охрана, така че прахта, вдигана от копитата на конете, ме тормозеше по-малко, отколкото воините, яздещи най-отзад. Проливните дъждове, които се изливаха по Граничната зона, до тук явно изобщо не бяха стигнали. Пътят, по който пътувахме, беше сух и прашен. След няколко часа пътуване, точно след кратката почивка и поредната кавга между Халас и Делер, които не можеха да си поделят някаква кисела ябълка, от края на колоната към лейди Алиа пристигна конник. Бях наблизо и чух целия разговор.
— Милейди, разузнавачите са забелязали ездачи!
— Колко?
— Двадесет човека. Яздят точно след нас, на около шест минути. Нямат знамена, но не са от нашите.
— Ще ги изчакаме — каза Алиа Дали. — Трябва да разберем за какъв мрак ни следват.
— Това е заради нас, милейди — каза лейди Миралисса. — Тези хора ни преследват още от самия Раненг.
— Врагове?
— За нас — да.
— Значи и за мен — кимна с глава момичето. — Дрон, кажи на хората да бъдат готови.
— Не мисля, милейди, че ще ни нападнат. Силите са прекалено неравни — обади се Еграсса.
— Ще видим.
Двадесет човека? От другата страна на Иселина бяха двадесет и осем, ако Миралисса наистина е права и това са хората на Балистан Паргайд. Къде са се дянали останалите?
Преследвачите излетяха от завоя, видяха множеството облечени в метал хора и притеснено дръпнаха юздите на конете си, принуждавайки ги да спрат. Водачът им ни видя и тръгна напред, останалите го последваха. Самият граф Балистан Паргайд. Физиономията на Славея беше уморена и ядосана, от насмешливата усмивка нямаше и следа. Разпознах двама от спътниците на графа. Първият беше човекът, който ни посрещна при портата — Мейло Труг, ако не грешах. С черна копринена риза, кожена куртка и пълно отсъствие на броня. Мечът му беше биргризен, точно същият като на Мумр, със златно дъбово листо на черната ръкохватка. Както беше казал Кли-кли, Мейло беше майстор на дългия меч. Фенерджията погледна оценяващо меча на Мейло, но не каза нищо. Вторият беше моят стар приятел, когото наричах Бледния. Той изобщо не се беше променил, освен че лицето му след магическото изгаряне така и не се беше възстановило напълно. Ролио ме видя и впи поглед в мен, сякаш му дължах поне сто златни. Усмихнах му се мило в желанието си да позлорадствам. Нула внимание.