— Мармот — тихо попитах аз. — Какъв е този съд на Сагра?
— Не знам, Гарет. Ако Арнх беше с нас, щеше да разясни законите на своята страна…
— Съдът на Сагра? Чувал съм за него, момчета — каза Фенерджията. — Съдът на богинята на войната. Навремето е бил много разпространен сред воините на Пограничното кралство. Когато е имало спорно решение или е засегната честта на някой воин, се е провеждал съдът на Сагра. Дуел, така да се каже. Този ушатия ни призова на съд и никой воин от Пограничното кралство не би посмял да му откаже това право.
— Двубоят до смърт ли е? — Мармота погледна към Мейло Труг.
— Различно. Зависи от това, какво ще каже владетелят на земята, където е предизвикателството. Ако той каже, че е до смърт, значи е до смърт.
— Говориш толкова спокойно за това, Мумр — криво се усмихнах аз. — Този Мейло се оказа голям хитрец.
— Можеше да е и по-лошо — философски отвърна Фенерджията, изваждайки свирката си.
— Накъде по-лошо?
— Ако графът не беше се намесил в разговора, неговият слуга можеше да си избере който си иска за противник. Но милорд Паргайд каза, че обвинява всички.
— И сега този, как беше? — попита Мармота.
— Мейло — подсказах аз.
— И сега Мейло ще трябва да се бие с всички нас?
— Глупости! Сега всичко ще се реши с жребий. Гарет, не се притеснявай, теб това не те засяга.
— Защо?
— Съдът на Сагра е само за воини. Ти, Кли-кли и Миралисса не сте воини.
— Аз ли не съм воин? — обзет от праведен гняв, възрази Кли-кли. — Та аз съм по-добър воин от всички вас, взети заедно! Дори бойна песен знам!
— Браво на теб, Кли-кли, само се успокой — помирително каза Медения.
— Ей, гоблин — извика воин с посивели мустаци, като чу воплите на шута. — Изпей песента си.
— Защо не? Веднага ще я изпея!
И запя. При това не спря поне десет минути.
— Хубава песен — доволно изсумтя воинът. — Задушевна.
— Е, как е? Сега вече воин ли съм?
— Абсолютно! — напълно сериозно каза воинът.
От редиците на ездачите се раздаде смях, само за ден шегите и песничките на Кли-кли бяха успели да размекнат суровите воини. Наивници! Те просто още не бяха изпитали очарованието от гвоздей в ботуша или чаша студена вода в постелята.
Шутът се обърна към нас и изплези език. Виждате ли, значи, какво казват умните хора за мен?
Не мина и час, и минахме покрай някакво селце — явно необитаемите земи бяха останали встрани. Но за разлика от нашите, валиостровските, тези селца бяха обградени с висока ограда, имаше и кули за наблюдение със стрелци. Всеки селянин на Пограничното кралство във всеки един момент можеше да замени плуга с бойната брадва и да отблъсне врага.
— Как е здравето, Гарет? — Бледния се изравни с мен.
— Благодаря, не се оплаквам, а как си ти, Ролио? Измъкнал си се от сблъсъка с демоните? — не му останах длъжен аз.
— Така значи… — проточи Бледния и се ухили. — Нещо не помня да съм ти казвал името си.
— Никога не си се отличавал с учтивост, Бледния. Трябваше сам да научавам всичко.
— Толкова повече причини имаш да се притесняваш за своето здраве, Гарет.
— О! Ще се погрижа много добре за себе си, Ролио! Наистина много. А теб какво те накара да тръгнеш на толкова дълъг път?
— Проблем на име Гарет. Много ловко открадна онзи ключ, повярвай ми, оценявам го.
— Поласкан съм, честна дума.
— Е, хайде, скоро пак ще се видим.
— Радвам се, че си поговорихме.
Зад този учтив, както би изглеждало за страничния наблюдател, разговор, се криеше много, наистина много. И все пак не мислех, че Бледния ще започне да действа точно сега. Наоколо имаше прекалено много хора, щеше доста сериозно да загази, ако се опита да ме прати в светлината. В мига, в който без причина падна от коня и започна да кървя, на Бледния ще му прережат гърлото. Така че от него ще очаквам някоя подлост чак когато остана сам.
Къртичи замък го видяхме отдалече — огромна сива грамада, чиито стени се извисяваха към небето на четиридесет ярда, а дванадесетте правоъгълни кули — на цели шестдесет. На стените се виждаха балисти и катапулти, предупреждаващи всеки, който реши да се опита да превзема замъка с щурм. Широкият ров беше пълен с течаща вода, идваща от близката река. Когато стъпихме на подвижния мост, стените заплашително надвиснаха над нас, сякаш проверяваха кой отива към сърцето на замъка. Вдигнах глава нагоре — оттук хората по стените изглеждаха като буболечки. Сега масивните дъбови врати, обковани със стоманени листове, бяха гостоприемно отворени, а решетките — вдигнати, но в случай на нападение не всеки таран щеше да се справи с такава преграда. От двете страни на портите стояха двадесетина воини. Началникът на караула отдаде чест на лейди Алиа и ние влязохме през портата на замъка. Озовах се в къс тунел, по стените на който се виждаха бойници. До стената хищно беше застинал таралеж34, а високо на тавана, на вериги, висяха големи съдове, с които защитниците да изливат смола и горещо масло. Да, домът на Алгерт Дали беше костелив орех, такъв не се превзема лесно.
34
„таралеж“ — огромен арбалет, в който може едновременно да заредите и да изстреляте до четиридесет стрели. Използва се за защита на замъци.