Влязохме във вътрешния двор на замъка. Да наречеш цялото това място двор можеше само като шега, то спокойно би се конкурирало по размери с някой площад. Тук вече ни очакваха.
— Милейди Алиа — поклони се един от воините. — Вашият баща ви очаква.
— Благодаря, Чизет — лейди Алиа скочи от коня. — Благородни господа, последвайте ме. Чакащите за съд — също. Чизет, погрижете се за настаняване на нашите гости.
Естествено, не поканиха крадеца на аудиенция при милорд Добра душа, а и честно казано, аз самият нямах особено желание. Милорд Алистан, граф Паргайд и Мейло последваха лейди Алиа, а ние тръгнахме след Чизет, който се закле на своята лейди да ни намери легла.
Получихме стаи в Кулата на кръвта, както наричаха това място обитателите на замъка. Хубави стаи, с легла, тръстика на пода35 и прозорци, които гледаха към вътрешния двор.
Както ми каза Змиорката, в замък с такъв размер без проблем биха се побрали повече от шестстотин души. Огромна тълпа хора. Кли-кли, който не признаваше никакви легла, застла одеяло на пода и изчезна да пъха любопитния си нос във всяко ъгълче на замъка. Аз също смятах да се поразходя и да изляза във вътрешния двор, но се появи Алистан Маркауз. Графът каза, че двубоят ще се проведе утре сутринта.
— До смърт — глухо уточни капитанът на гвардията.
Доброто ми настроение веднага се развали. Но това не беше всичко, ако загубим, тогава ключът, който с толкова труд получихме, щеше да бъде предаден на Балистан Паргайд — такъв бил законът на съда на Сагра.
— Милорд Алистан, а ако си тръгнем под прикритието на тъмнината?
— От замъка ли, крадецо? За воините от Пограничното кралство съдът на Сагра е свещен. Ние или ще спечелим, или ще се лишим от ключа. Трети вариант няма.
— Лично ще откъсна главата на този нещастник! — изръмжа Халас. — Решиха ли кой ще участва в двубоя?
— Жребият ще реши. Последвайте ме, милорд Алгерт ви очаква.
— Мога ли да отида с тях?
— Ти не участваш в жребия, крадецо.
— Но нали мога да отида, милорд? — не се отказвах аз.
— Можеш — неохотно кимна милорд Алистан.
Залата, където ни отведе графът, по размери не отстъпваше на вътрешния двор на замъка. И хората бяха повече от достатъчно — вълна и стомана, мечове и бръснати глави. Изглеждаше, сякаш тук са се събрали всички мъже на замъка. Кли-кли обикаляше из залата, забавлявайки воините, но веднага щом видя милорд Плъх, циркът приключи и шутът се присъедини към нашата компания.
— Къде ходи? — попитах го аз.
— Оглеждах местните забележителности. Между другото, в кухнята има моркови.
— Поздравления.
Миралисса с елфите вече беше тук, както и Балистан Паргайд с Мейло Труг. Оро Хабсбърг стискаше чаша бира в лапата си. Забелязвайки ме, баронът важно кимна. Алиа Дали стоеше зад гърба на нисък широкоплещест мъж, чиято брадичка беше покрита с двуседмична четина. Подобно на всички воини в замъка, този мъж беше без коса, облечен в броня и груби воински гащи. В ръцете си замислено въртеше кинжал със скъпа дръжка от кост на орг. Граф Алгерт Дали Добрата душа, ако не греша. Ние приближихме до масата, където седеше лордът, и спряхме.
— И така, променихте ли решението си? — обърна се милорд Алгерт към Мейло, след като удостои всеки от нас с внимателен поглед.
— Не съм, искам съда на Сагра.
— Добре, остава да изберем съперник. Донесете жребия!
Един от воините излезе от залата.
— Ей, гаракец! Дръж — Мейло Труг хвърли медна монета към Змиорката. — Струва ми се, че ти дължа петак.