Публиката ахна възхитено. Кълна се в Сагот, дори аз чух как костта изхрущя!
— Да! — извика Халас, без да откъсва поглед от боя.
Мейло изписка от болка, отдръпна се и притисна лява ръка към гърдите. Фенерджията пристъпи напред, сграбчи го за глезена на по-близкия крак и рязко дръпна нагоре. Това накара Мейло да загуби равновесие. Фенерджията хвърли меча си настрани и с освободената си лява ръка нанесе силен удар в гърдите на съперника, ускорявайки падането му. Труг с цялата си тежест рухна на утъпканата площадка, удряйки гърба и тила в земята. Изглежда сякаш боецът на Балистан Паргайд загуби съзнание за миг, или поне замря неподвижен, макар да продължи да стиска меча с дясната ръка.
Мумр вдигна своя меч, настъпи биргризена на противника си, хвърли бърз поглед към Алгерт Дали и с всички сили заби острието си гърдите на опитващия се да се надигне Мейло, приковавайки го към земята. Мейло потрепери и замря. Под него започна да се образува кървава локва.
Фенерджията с усилие измъкна меча си, отстъпи няколко крачки от тялото на загубилия, поклони се и намръщен от болка, седна на земята, притискайки ръка към корема.
Алгерт Дали се изправи от мястото си и гласът му се разнесе над целия двор:
— Със стомана, огън, кръв и волята на боговете потвърждавам — съдът свърши и виновният е наказан! Така да бъде!
— Какво означава наказан?! — изрева вбесеният Балистан Паргайд.
— Съмнявате се в съда на Сагра ли, милорд? — удивено вдигна вежди Алгерт Дали.
— Не, не се съмнявам — с усилие се овладя графът. Каквото и да е, но глупак Балистан Паргайд не беше.
— Добре, тогава ви каня на празничен пир по случай приключването на съда.
— Благодаря — намръщи се граф Паргайд. — Но имам прекалено много работа. Аз и моите хора си тръгваме веднага.
— Както желаете, милорд! — Алгерт Дали нямаше намерение да задържа графа. — Приятен път.
Граф Балистан Паргайд отвърна на тези думи с раздразнено кимване и тръгна, без дори да погледне към тялото на Мейло Труг.
Междувременно докторът вече се въртеше около Фенерджията. Мумр болезнено се мръщеше и съскаше, докато човекът чистеше кръвта от бедрото му. До него се тълпяха Дивите. А Халас беше толкова доволен, сякаш победата беше единствено негова заслуга.
Над Мумр се наведе Миралисса, небрежен жест с ръка — и докторът се поклони и отстъпи настрана, предоставяйки на елфийката правото да прегледа воина.
— Знаеш ли, Гарет-барет — Кли-кли замислено отхапа от моркова. — Мен малко ме безпокои нашият общ приятел — Балистан Паргайд. Две седмици ни преследва и така бързо да отстъпи. Прекалено лесно се отказа, не мислиш ли? Да, и Лафреса изчезна някъде… Ох, усещам, че ни готвят някаква гадост!
— Яж си моркова, Кли-кли, и млъкни. Нека Алистан и Миралисса да се притесняват — отвърнах му аз, загледан как елфийката лекува раната на Мумр.
Но в съзнанието ми по някаква причина беше неспокойно…
Глава 14
Кръстопът
Този ден Фенерджията се превърна в герой на замъка. Не е тайна, че жителите на Пограничното кралство най-много ценят в човека уменията му с оръжията, а тази сутрин Мумр доказа, че се справя с меча. Така че през целия ден воините от крепостния гарнизон стъпваха на пръсти пред Мумр, сякаш той беше направен от най-фин низински порцелан.
А вечерта милорд Алгерт Дали организира пир, където се събраха всички воини на замъка. Мумр го настаниха на най-почетното място, натрупаха около него храна като за цял полк, ние с Дивите споделихме от славата му. Седяхме редом до него, на една маса с благородниците. Лично аз предпочитах да съм в най-тъмния ъгъл на залата, на най-далечната маса, а не да се чувствам като на показ. Изглежда най-лесно им беше на Халас и Делер, тези двамата без да се притесняват изяждаха и изпиваха всичко, което можеха да достигнат с ръце, оглушително се оригваха и ежесекундно влизаха в спор помежду си.
От многобройните тостове за милорд Алистан, за красивата му дъщеря, за милорд Алистан Маркауз, за славните елфи, за мастер Фенерджията, за смъртта на орките, за Пограничното кралство и прочие и прочие и прочие на мен ми се замая главата. От изпитото Делер се зачерви, Халас започна да заспива, Мармота преплиташе език и за голяма радост на Кли-кли и под писъците на знатните дами се опитваше да напъха Непобедимия в кана с вино. Кли-кли се радваше на живота и споделяше тази радост с околните. Недоволни от представлението му бяха единствени личните глупаци на Алгерт Дали, гледащи на малкия гоблин със зле прикрита завист и омраза. Ако продължава така, като нищо към края на празничната вечер Кли-кли можеше да изяде един бой.