Единият от воините, стиснал нож в устата си, започна да се качва по разнебитената стълба, а вторият насочи арбалета си право нагоре в случай че в квадратната дупка на пода внезапно се появи враг. Воинът с ножа се качи горе, изчезна за миг от погледите ни, после отново се появи и извика:
— Чисто!
— Има ли нещо там, Урч? — на свой ред извика Фернан, вдигайки забралото на шлема.
— Лък, колчан със стрели и гърне с мляко, командире! — докладва след кратко забавяне Урч. — Кръв! Има кръв на дъските!
— Прясна? — извика един от десетниците, изваждайки меча си.
— Не, вече е засъхнала! И е съвсем малко, до самия отвор!
— Касани, на земята има ли?
— Не виждам нищо, командире — каза воинът долу. — Земя като земя, а и ние я изпотъпкахме!
Ел приближи към вишката, скочи от коня, подаде повода на воина и като приклекна на пети, започна внимателно да изучава земята.
— Гарет — предпазливо ме повика шутът. — Усещаш ли нещо?
— Не.
— Като че ли мирише на изгоряло.
— Не усещам — казах аз, след като подуших въздуха. — Само така ти се струва.
— Кълна се във великия шаман Тре-тре, във въздуха мирише на изгоряло.
— Кръв! — извика Ел. — На земята има кръв!
Елфът се метна на коня си и подкара към Фернан, Алистан и Миралисса.
— Убили са го горе, може би със стрела, и после е паднал долу.
— Разбрах — кимна милорд Алистан, издърпа на главата си бронираната качулка, след което надяна закрития шлем с прорези за очите. Ел и Еграсса като по команда си сложиха своите полушлемове, скриващи горната половина на лицето.
— Нечиста работа е това, ох, нечиста! — Фенерджията нервно се заоглежда, търсейки евентуалния враг.
Но улицата беше пуста, както и къщите около нас. Дори не пуста, а мъртва. Не се чуваха нито птици да пеят, нито крави да мучат, нито кучета да лаят.
— Кучетата! — възкликнах аз.
— За какво говориш, Гарет? — извъртя се към мен Еграсса. Шлемът го правеше безлик.
— Кучетата, Еграсса! Видял ли си поне едно? Чул ли си ги да лаят?
— Орки — изсъска един от воините. — Тези същества мразят кучетата и първо тях убиват.
— Тогава къде са телата? С тях ли си ги вземат? — попита Мармота.
— Някои кланове така правят — Касани се метна на седлото. — Правят си украшения от кучешки кожи.
— Урч, слизай! — викна един от десетниците.
— Чакай! Командире, дим! — Урк посочи с пръст някъде към центъра на селото.
— Силен?
— Не, едва се забелязва!
— Какво гори?
— Не се вижда от покривите на къщите!
— Слизай!
Урч се спусна по стълбата и скочи на коня.
— Тръгваме напред, внимателно, пазим си гърба — Фернан с плавно движение пусна забралото на шлема си.
— Знаеш ли, Гарет — прошепна гоблинът. — Започвам да се притеснявам, че ще се натъкнем на Първите.
— Аз също, Кли-кли, аз също.
— Може пък всички да са отишли на някакъв празник и този воин да греши? — беше очевидно, че шутът и сам не си вярва.
Разбира се, че не бяха отишли да празнуват…
Миризмата на изгоряло я почувствахме на двайсет къщи от пожара. Гореше огромен хамбар, явно на някой по-заможен селянин. По-точно не гореше, а беше изгорял. Заварихме едва тлеещо пепелище.
Към миризмата на огън се добави миризма на изгоряло месо. Конете започнаха да нервничат.
— Проверете — заповяда Фернан изпод шлема си.
Един от воините неохотно слезе от коня, прикри лицето си с ръкав и тръгна към пожара. Пристъпи по изстиналата жар, прекрачи изгорелите трупи и разрина с носа на ботуша си пепелта, след което хукна към нас. Лицето му беше пребледняло.
— Всички са изгорели, командире! Останали са само овъглени кости. Затворили са ги в хамбара и са ги запалили, има стотици.
Някой зад гърба ми шумно си пое дъх, друг изруга.
— Как е могло да се случи?
— Някой ще си плати за това!
— Не се разсейвай! Напред, бавно — рязко каза Фернан. — Арбалетчиците, минете на първа линия.
— А мъртвите, командире?
— По-късно — отвърна Фернан.
Останалите жители намерихме на малкия селски площад, където бяха разположени кръчмата и дървения храм на боговете. На площада имаше повече от петдесет трупа. Всички тела бяха изкормени като риби, а главите — отрязани и събрани в една голяма купчина. Миризмата на кръв и смърт ни удари в ноздрите, жуженето на хиляди мухи, долетели от всички страни, изпълваше ушите ни. Изглеждаше, сякаш през площада е минала тълпа побъркани шутове, които са изливали наляво и надясно ведра с кръв.