Един от воините се наведе през коня и повърна. Самият аз, признавам си честно, едва не последвах примера му. Трябваше да положа неимоверни усилия, за да запазя закуската в стомаха си. Не трябва да има такива неща, такива неща просто нямат право да съществуват в нашия свят!
Мъже, жени, старци, деца… Всички, които не бяха изгорели в хамбара, лежаха на наводнения с кръв площад.
— На стената — посочи с глава Мармота.
На стената на кръчмата висяха други седем трупа. Ръцете и краката им бяха заковани с гвоздеи към дъските, коремите им бяха разпорени, главите им липсваха. Две жени бяха обесени на преметнати през табелата на кръчмата въжета и телата им леко се поклащаха, подчинявайки се на лекия ветрец.
Чу се чуруликане и аз обърнах глава към звука. Малка твар със сива кожа, не по-голяма от бебе, се откъсна от ръфането на трупа и вдигна към нас окървавената си муцуна, мигайки с червените си кръгли очи. Втора твар, виждайки, че я гледаме, изсъска злобно.
Звънна тетива на лък и първата твар изпищя и падна, пронизана от елфийска стрела. Вторият мършояд бързо се хвърли настрани и Ел го пропусна. Съществото с гневно чуруликане изчезна зад къщите.
— Гхоли, мамка им! — изръмжа Делер.
— Мършоядите вече пируват…
— Свалете телата — заповяда Фернан. Воините започнаха да режат въжетата на обесените и да свалят седемте трупа от стената.
— Не ми харесва как мирише тук — изстена Кли-кли.
— На мен също, Кли-кли.
— Ушите на всички глави са отрязани — отбеляза Змиорката, докато безстрастно разглеждаше мъртвите.
— Груунски ухорези — обясни един от воините. — Това е тяхна работа.
— Ухорези? — вдигна вежди Халас.
— Наказатели, обичат да обикалят по нашите земи и да събират уши.
— Ясно.
— Фернан, как мислите, може ли някой да е останал жив? — обърна се Алистан Маркауз към командира на воините.
— От жителите? Съмнявам се — мрачно отвърна Фернан, докато наблюдаваше как хората му внимателно полагат на земята свалените от стената тела. — Хасал, преди колко време се е случило всичко?
— Вчера вечерта, командире. Пепелта едва дими, кръвта е съсирена…
— Трябва по най-бързия начин да отидем в Кукувица, все още имаме време да настигнем Първите и да отмъстим.
— Трябва да проверим и останалата част от селото, може да има останали орки — поклати глава Миралисса.
— Защо, треш Миралисса? Каква друга работа биха могли да имат тук?
— Кой може да ги разбере Първите, Фернан? Нататък улицата се разклонява, накъде смятате да поведете отряда?
— Едноокия, ти нали си оттук? — обърна се Фернан към воина с черна превръзка на лявото око.
— Да — лицето на човека беше по-зелено от пролетна зеленина. — Леля, сестрите… Всички…
— Стегни се, войнико! Накъде водят тези две улици?
— Те вървят успоредно, командире, и стигат до края на селото. Там живееха по-богатите, къщите са по-хубави, а после започват градини…
— Мисля да разделя отряда на две, милорд Алистан. Трябва да се проверят и двете улици, може някой да е оцелял.
— Постъпете, както смятате за нужно, тук вие сте командир.
— Хрюч, Рот, с десетиците си по лявата улица, Орел, Факел — вие сте с мен.
— Добре, командире.
— Ел, Меден, Халас, Змиорка, Гарет, Кли-кли, тръгнете с Хрюч — заповяда ни Алистан Маркауз. — Лейди Миралисса, Еграсса, Мармота, Делер, Фенерджията и аз ще следваме отряда на Фернан.
— Струва ли си да се разделяме, милорд? — недоволно попита Делер, докато проверяваше с палец острието на секирата си.
— Струва си, Делер, ако се случи нещо, нека сме поравно, не бива да отслабваме нито един от отрядите.
Делер кимна, шлемът прикриваше изражението на лицето му.
— Да тръгваме — заповяда Фернан. — Рот, срещаме се в края на селото.
— Да, командире.
— Ако нещо стане, надуйте рога — даде последни указания рицарят и подкара коня си напред.
— Пази си брадата, брада! — избоботи Делер към Халас.
— Ти за себе си мисли — беззлобно отвърна гномът и хвана по-удобно бойната си мотика.