— Гарет, какво ти казах? Отивай при коня си! — Медения беше грабнал нечий меч от земята и вече се биеше със следващия Първи. Цялата зелева градина кипеше от звън на оръжия, крясъци и кръв. Битката продължаваше от около минута или най-много две. Но на мен ми се струваше, че от началото на атаката е минала цяла вечност.
Взех си ножа от земята, огледах се, видях Пчеличка и се втурнах към нея. Един от орките хвърли копие, то проби ризницата на десетника Рот и се заби в гърба му. Други двама орки се разправиха с отчаяно защитаващият се Сервин. Единият отклони вниманието му, а вторият му отсече ръката с брадвата си.
Обзе ме ярост. Мракът да ме отнесе, кълна се в Сагот, аз съм спокоен човек и не съм склонен на самоубийствени постъпки, но тук нещо в мен се скъса. Нашите хора загиваха, падаха, а аз просто се мятах насам-натам, избягвайки ятаганите на Първите. Скочих на гърба на този с брадвата и буквално вкарах ножа си в тила му. Първият потрепери, омекна и започна да пада. Другият орк изрева и се хвърли към мен. Спаси ме щитът, изпаднал от ръката на убития от мен орк. Поставих го пред себе си, като го държах с двете си ръце. Първият удари веднъж, втори път, после трети. Жълтите му очи горяха от омраза. Подсъзнателно отбелязах, че през шума на битката се промъква нечие скръбно протяжно пеене на непознат за мен език. С всеки удар, разтърсващ щита, аз отстъпвах няколко крачки назад. Оркът влезе в ритъм и аз едва успявах да поставя щита под падащия ятаган. Трески летяха навсякъде, този тип трябваше да е при дървосекачите, а не на война. Настъпих някаква зелка, подхлъзнах се и едва не паднах.
Бум-тряс! Бум-тряс!
След десетото „бум-тряс“, когато проклетият щит натежа неимоверно в ръцете ми, а оркът отново замахна за удар, аз прибягнах към хитрост и вместо да подложа щита, го дръпнах в последния момент. Оркът беше вложил цялата си сила в удара и когато не срещна обичайната преграда, залитна напред, ръмжейки злобно. За да не падне на земята, Първият направи няколко крачки, а аз отскочих настрани и го ударих с щита в гърба, надявайки се шипът, който стърчеше в средата на щита, да пробие бронята. Ударът го принуди да направи още няколко крачки и тук на помощ се притече Халас.
Обратната част на бойната му мотика, много подобна на огромен клюн, с протяжно „дзъннн“ проби през бронята на Първия и го уби на мига.
— Гарет, какво щях да правя без твоята помощ! — ухили се в изпръсканата си с кръв брада Халас.
— Отзад! — извиках му аз, предупреждавайки го за новата заплаха.
Дребният гном бързо отскочи встрани, обърна се и нападна новия противник.
Пчеличка стоеше на същото място, където я бях оставил. Дори не бях забелязал кога треската на битката ме беше отдалечила на толкова голямо разстояние от собствения ми кон. Арбалетът ми лежеше под копитата й, в калта.
Пред мен изникна Кли-кли. С плавно движение гоблинът отпусна ръце на колана си, извади два тежки метателни ножа, превъртя ги бързо, хвана ги за остриетата и ги хвърли към мен. Не скочих, не мръднах и като цяло дори не успях да се уплаша, толкова бързо се случи всичко. Единият от ножовете изсвистя покрай дясното ми ухо, а другият — покрай лявото, като едва не го отряза. Изненадващо, но все още бях жив. Стигна ми умът да се обърна назад. Оркът беше зад мен и вече беше успял да замахне с брадвата. От очите му стърчаха метателните ножове на гоблина. Първият постоя, олюля се на пети и падна по лице, като едва не ме затисна.
— Не можеш да се разплатиш за спасението на собствената ти кожа — в ръцете на шута вече имаше втора двойка ножове.
Не знаех какво да кажа, спомняйки си със срам как всички се подигравахме на уменията на гоблина да хвърля ножове.
Вдигнах арбалета и бързо го заредих.
— Ние губим, вече сме само осем срещу дванадесет! — заяви гоблинът.
И кога успя да ги преброи?
— Знам!
— Тогава не стой като пън! Чуваш ли песента на шамана? Когато свърши със заклинанието, за нас ще стане много по-лошо!
Шаман! Замръзнах, осъзнавайки най-накрая каква беда може да носи тази песен.
— Какво искаш от мен?
— Намери го и го убий! Той се крие някъде наоколо!
Лесно е да се каже — убий шамана!
Внезапно Пчеличка удари с копито един от орките, който се промъкваше към незащитения гръб на воин от Пограничното кралство. Воинът довърши останалото.
— Казах ти, че е бойна кобила — дори в такава ситуация шутът намери сили да се усмихне. — Знам какво да подаря на моите приятели!