— У-у-у — обидено проточи шутът, но не се отказа от идеята да се качи на стената на замъка.
Последвах го, изкачването беше лесно, стълбите се виеха покрай стената като змия и да вървиш по тях не изискваше някакви особени усилия. Дворът оставаше все по-надолу, а хората, конете и каруците ставаха все по-малки.
— Я ми кажи нещо — попитах ситнещият пред мен Кли-кли. — Къде си се научил така добре да мяташ ножове?
— Какво, хареса ли ти? — Кли-кли грейна от неочакваната похвала. — Аз съм пълен със скрити таланти не по-малко от теб, Танцуващ!
— Какво искаш да кажеш?
— Аз съм шут — той сви рамене. — Хвърлянето на ножове е не по-трудно, отколкото жонглирането с четири факли или правенето на тройно обратно салто.
— Ох, тежка ти е работата, приятел — иронично се ухилих аз.
Той спря, погледна ме отдолу нагоре и отговори сериозно:
— Дори не можеш да си представиш, Гарет, колко е тежка. Особено когато трябва да се грижиш за такива глупаци като теб!
— Ти ли се грижиш за мен? — възмутих се аз.
— Ето я и нея, благодарността човешка! — гоблинът скръбно вдигна ръце към небето (напоследък го правеше доста често). — Не ти ли спасих врата от кучешките зъби?
— Е, да — принуден бях да се съглася аз.
— А днес? Чии ножове днес спряха брадвата на онзи орк? — продължи да пита гоблинът, без да спира изкачването по стълбите.
— Твоите — въздъхнах аз.
— О! — гоблинът, без да се обърне към мен, назидателно вдигна пръст. — Което доказва думите ми. Вие, крадците, всичките ли сте такива?
— Какви?
— С кратка памет за добрите дела, направени за вас!
— Добре, успокой се, Кли-кли. Помня, че съм ти длъжен един път.
— Как един път?! — шутът се препъна и едва не полетя надолу.
— Ти ме спаси от кучето, а аз — от реката, така че ти дължа едно спасение — усмихнах се аз.
— А може би мога да плувам и тогава просто съм се преструвал? — с хитро присвити очи подхвърли Кли-кли.
— Е, тогава наистина си глупак.
— Добре, Гарет-барет, признавам, че не мога да плувам. Ние, между другото, пристигнахме.
Неусетно се бяхме оказали на стената. А тя беше широка, горе спокойно можеха да се разминат трима човека едновременно, без да изпитват неудобства. Огромни зъбци, бойници, синьо небе и вятър. Тук стените вече не го спираха и той духаше право в гърба. Мога да си представя какво е да си тук през зимата или по време на ураган. Непобедимия се измъкна от пазвата ми и се настани на рамото.
— Е, какво искаше да ми покажеш? — не видях нищо интересно, освен катапулт, няколко стрелци на пост и един майстор, който укрепваше камъните по стената.
— Не там гледай, тъпако! — Кли-кли ме дръпна към бойницата, като едва не ме блъсна в стената. — Тука гледай!
Замъкът беше построен на хълм и отвисоко гледката беше великолепна. Отвъд укрепленията, трите рова, малката рекичка с мързеливо носеща се вода и обраслото с редки храсти поле с ширина около триста ярда, започваше гора. Заграбия.
Огромна стена от дървета, величествена и прекрасна, ме гледаше от другата страна на реката. Гора, готова да се конкурира по размер с Валиостр. Горите на Зеленото кралство се простираха на хиляди левги. Земя на гори, където в зората на времето са се разхождали боговете; кралство, съществувало в Сиала още по време на Тъмната епоха, когато за орки и елфи никой не бил чувал. Тайнствените, приказни, магически, очарователни и в същото време кървави, страшни и зловещи гори на Заграбия. Колко легенди, колко митове, колко безкрайни истории, загадки и тайни се криеха под зелените клони на горската страна? Колко прекрасни, странни, опасни същества бродеха по тесните животински пътеки? Кой знае?
Там бяха невероятните градове на елфите и орките, известните Листва и Лабиринт, изоставени идоли и храмове на изчезнали раси, останки на оргски градове, с които може да спори само времето и, разбира се, чудото и ужаса на целите северни земи — Храд Спайн.
— Моята родина — гласът на Кли-кли звънтеше. — Усещаш ли миризмата?
Поех въздух. Миришеше на свежест, гора, мед и дъбови листа.
— Да.
— Красиво е, нали?
— Да, красиво е — отвърнах му абсолютно искрено аз.
Огромният зелен килим, прострян пред нас, стигаше далеч отвъд хоризонта и потъваше във вечерната мъгла. Заграбия изглеждаше безкрайна. Присвих очи и за миг в забулената мъгла си представих величествените върхове на Планините на джуджетата, подпиращи небето. Разбира се, само си ги представих, до великата планина имаше стотици левги и оттук беше невъзможно да я видя.