— Но погребението… — възмути се Делер, но Алистан Маркауз го прекъсна:
— За тялото на Мармота ще се погрижат, Делер.
Миралисса и Еграсса пристъпиха към нас.
— Спи спокойно, к’лиссанг. Аз и Еграсса ще се погрижим за твоя род — произнесе Миралисса и щракна с пръсти.
Кладата веднага пламна. Огънят като червена змия се изви към небето, превърна се в дракон, изрева и погълна дърветата и тялото на мъртвия елф. Магическият пламък, създаден от елфийката, сигурно се виждаше на левга оттук. Посягаше към звездите, отразяваше се във водата, виеше и ревеше, отнасяйки душата на елфа в светлината. До кладата имаше повече от двадесет ярда, но всички отстъпихме назад, защото топлината беше непоносима. Внезапно прогорената платформа, на която лежеше Ел, се срина в отворената паст на огъня и изхвърли сноп искри към студените звезди.
Миралисса запя с нисък гръден глас Песента на сбогуването, песента, която пеят елфите над починалите си сънародници. Никой не каза нито дума, докато не свърши, а от огъня не остана само проблясваща и димяща жар.
— Това беше всичко — Миралисса направи няколко маха с ръце и внезапно появилият се вятър грабна от земята жарта и пепелта на Ел, завъртя ги във въздуха, изпълвайки нощта с горещи светулки, след което изсипа всичко в реката.
Реката тревожно изсъска, изфуча, спокойните води се развълнуваха, изпуснаха пара и погълнаха това, което доскоро беше наш спътник.
— Хм… — изсумтя след кратко мълчание Делер. — Иска ми се и мен да погребат така…
— Красиво — довърши вместо него Халас.
— У нас има поверие, че когато един елф умира в битка, на небето светва нова звезда — каза Еграсса. — Глупаво, но красиво. Ел заслужи своята звезда.
— Както и всеки, който беше с нас — отвърна Алистан. — Да се прибираме в замъка, вече е късно.
А реката продължи все така тихо и лениво да се носи, сякаш не беше погълнала току-що останките от кладата.
— Гарет, това е твое — Кли-кли посочи с пръст раницата, поставена близо до леглото ми.
Отвън едва започваше да се развиделява, а отрядът вече беше станал. Чакаше ни Заграбия, а стомахът ми се свиваше от хладно предчувствие. Добро или лошо, все още не знаех.
— Какво има в нея? — попитах, докато пристягах арбалета.
— Твоите неща. Одеяло, храна и дреболии. Позволих си да прехвърля всичките ти боклуци от чантите на седлото, плюс някои други нещица…
— Кой те е молил? — заплашително попитах аз.
— Ой, Гарет — отстъпи от мен Кли-кли. — Няма нужда да благодариш, станах много по-рано от теб, така че не ми представляваше никакъв проблем.
— Кли-кли, не се прави на по-глупав, отколкото си. Защо си изпразнил чантите?
— За да не ги мъкнеш на гръб. В крайна сметка ти не си кон! В Заграбия е по-удобно да ходиш с раница. Траперите и много от ловците, които влизат в гората, използват точно такива раници.
— М-м-м — започнах предпазливо. — Кли-кли, стори ми се, че използва думата „ходиш“. Правилно ли чух?
— Точно така, казах „ходиш“. Конете остават в замъка.
— Какво?!
— Ти, Гарет, както виждам, никога не си ходил в гора — ухили се Змиорката, докато затягаше възела на раницата си. — Опитай се да яздиш кон през паднали дървета, блата и мрак знае какво още. Самото удоволствие. Така че ще ходим. Както казва елфийката, оттук до Храд Спайн са точно седем прехода пеш. Тоест седмица. Входът в Храд Спайн е в Златната гора. Ако боговете са благосклонни към нас, скоро ще сме там.
Изненадващо, но аз не исках да се разделям с Пчеличка. За месец и половина път вече не можех да си представя как ще пътувам без собствения си кон. А сега ще трябва да набивам крак и да нося тежка раница на гърба.
Искрено се съмнявах, че Кли-кли е опаковал нормално нещата ми, затова изсипах цялото съдържание на раницата на леглото. Гоблинът като нищо можеше да ми е пъхнал няколко тежки камъка просто ей така, от добра душа. Камъни, слава на Сагот, нямаше, но пък намерих много ненужни и тежки боклуци.
— Какво правиш? — Кли-кли скептично гледаше как отделям излишните вещи.
— Спасявам гърба си от ужасни мъки — измърморих аз, докато хвърлях настрана чугунено котле.
Котлето беше последвано от комплект прибори за хранене, свещник със свещи, кълбо връв, чук, шевни игли, два чифта ботуши, резервна ризница и прочие и прочие и прочие. Когато свърших, раницата беше значително олекнала — сега спокойно можех да тръгна с нея, без да се притеснявам, че ще рухна в най-неочаквания момент.