— Толкова труд на вятъра — скръбно въздъхна Кли-кли.
— Стига си мрънкал, нали аз ще я нося — казах, докато сгъвах одеялото.
— Хайде, побързайте — надникна през вратата Халас. — Време е.
— Ще отидем да се сбогуваме с Медения — Кли-кли се измъкна през вратата.
Отивайки към Медения, се натъкнахме на Фенерджията. Дивият беше блед, белегът на челото му изглеждаше ужасно, но стоеше здраво на краката си.
— Как си, жив ли си? — съчувствено попита Кли-кли.
— Рано ме погребваш, шуте — криво се ухили Фенерджията и веднага болезнено се намръщи. — Все още възнамерявам да се върна в Самотния великан. Вие при Медения ли?
— Да, знаеш ли къде е?
— Да, оттам идвам. Излезте от кулата, през двора, после лявата врата, по стълбите до втория етаж и третата врата вдясно.
— Благодаря, ако Алистан ни търси, кажи му, че не си ни виждал. Мърдай по-бързо, Гарет, времето лети!
Мумр ме погледна тъжно — когато Кли-кли се увеси на врата на някого, никаква сила не може да те отърве от него. Намерихме стаята на Медения без никакви затруднения. За една нощ воинът толкова беше измършавял, сякаш не го бяха хранили цял месец. От огромен гигант, какъвто го помнехме всички, се беше превърнал в скелет. Кожа като пергамент, заплашваща да се скъса, покриваше костите му, очите му трескаво горяха, жълтата коса изглеждаше като изгорена от слънцето. Ако не знаех, че на леглото лежи Медения, бих помислил, че пред мен е някакъв древен старец. Шаманът от орките добре се беше постарал и ако не бяха Миралисса и магът от Пограничното кралство, Медения щеше да лежи в гроба редом до Мармота.
Медения не спеше. Като ни видя, той слабо се усмихна.
— Радвам се да ви видя — гласът му беше дрезгав и съскащ.
— Как си? — изписка Кли-кли.
— Отвратително — той се усмихна. — Успях да попадна под огъня на този шаман!
— Не се притеснявай, Меден, най-важното е, че остана жив.
— Благодаря, Гарет, много ме успокои — изсумтя той в отговор. — Делер каза, че Мармота и Ел… Вярно ли е?
— Да — отвърнах кратко.
— Е, излиза, че наистина леко съм се отървал… Като гледам, вече тръгвате.
— Да — Кли-кли бързо кимна.
— Жалко, че не мога да тръгна с вас — въздъхна Медения. — Колко ненавреме приключи всичко!
— Ти не се притеснявай и оздравявай — засуети се Кли-кли. — Тук ти донесох нещо, като цяло, оправяй се.
Кли-кли измъкна изпод наметалото си голяма узряла ябълка и я сложи на масата близо до леглото на Медения. После помисли малко и добави морков към нея.
— От цялото си сърце.
— Знам, Кли-кли — сериозно кимна Медения. — Ти си добър младеж.
— Не точно! — ухили се гоблинът. После дяволито погледна към мен, наведе се до ухото на воина и му прошепна нещо.
Медения се ококори и изненадано погледна гоблина.
— Не лъжа — съвсем сериозно каза Кли-кли. В очите на шута танцуваха весели искри.
Медения, откъде се взеха тези сили, оглушително се закикоти:
— Я стига! Ама… Никой ли не знае?
— Никой — усмихна се гоблинът.
— За какво говорите? — попитах озадачено.
— За нищо. Ние просто така… Остава си между нас — ухили се в идиотска усмивка гоблинът.
Медения се захили още по-силно. М-да… гоблинът днес беше във вихъра си.
— Меден, ще се грижиш ли за него? — свалих от рамото си Непобедимия и го сложих на масата редом с моркова, който веднага заинтригува линга. — Тук ще му е много по-добре, отколкото в гората с нас.
— Разбира се, нека остане.
— Е, време е да тръгваме, Меден.
— Оздравявай.
— Ей — извика ни той, когато вече излизахме. — Върнете се с победа.
— Непременно, Меден. Непременно ще се върнем!
Не знам защо, но почувствах странна увереност, че въпреки всичките врагове и съдбата ще взема този проклет Рог за Ордена.
Фернан с десет воина от тези, които яздеха с нас от Къртичи замък, ни придружи до границата на гората. Заграбия ни посрещна с мълчанието на дремеща гора, която ще се събуди едва след няколко часа.
— Нататък ще трябва да продължите сами — каза Фернан. — Не знам какво ви е притрябвало в тази гора, но във всеки случай ви желая късмет.
— Погрижете се Мармота да бъде погребан достойно — помоли Фенерджията, мятайки биргризена на рамо.