Нас не ни пускаха в игралното заведение на Сополивия Кра.
Кра нямаше никаква полза от хлапета-джебчии. Такива като нас само се пречкаха в краката на приличните клиенти, а и ги преджобваха.
— Ами попаднах! — лукаво присви сините си очи Бас.
Бас неслучайно го наричаха Невестулката. Той можеше да се промъкне навсякъде — друг е въпросът, че при тези промъквания моят приятел често загазваше.
— И какво за този мъж?
— А! Като цяло игра с Кра на зарове и спечели три златни!
Аз подсвирнах. Три златни! Само веднъж бях успявал да измъкна от джоба на минувач златна и с нея двамата с Бас живяхме цели два месеца! А тук цели три!
— И мислиш, че можеш да ги вземеш от него ли? — внимателно погледнах Бас.
— Аз едва ли, но виж ти ще можеш — намръщено призна Бас.
— Аха — казах навъсено. — А ако нещо се случи, ще хванат мен, а не теб.
— Не се притеснявай! — безгрижно махна с ръка Бас. — Този тип е наивник. Ако нещо стане, ще ти помогна. Нали сме екип!
Екип… За двете години от нашето запознанство и живот в кварталите на Предградието бяхме преживели много неща заедно. И за този период имахме както лоши, така и добри дни (лошите все пак бяха повече).
В сравнение с мен Бас не се справяше много добре с преджобването на минувачите. Всъщност изобщо нямаше талант да изпразва портфейли и този товар легна изцяло на моите плещи. Затова пък Бас притежаваше други таланти: той можеше да омае и самия Неназовим, да забаламоса и излъже ближния си, да мами на зарове или карти, или да ме насочи към някой с издути до пръсване джобове.
— Прекалено лесно го изкарваш — не се съгласих аз.
— А ти не трябва да си толкова кисел. Да съм ти посочвал някога грешен човек?
— Добре — въздъхнах аз. — Къде е този твой златен чичо?
— Седи в „Мръсната риба“ и се налива с вино.
— Хайде, ела да ми го покажеш — казах неохотно.
Все още имахме една сребърна и пет медни монети и нямаше смисъл да си рискуваме главите, но това бяха цели три златни. За тези пари си струваше да се измъкна от леглото и да изляза на студа.
Изпълзяхме от старата рухваща барака, служеща за дом на повече от двадесет души. Тук живееха същите като нас бездомници.
Над Авендум властваше ранна пролет, земята беше покрита със сняг, а нощем ставаше като през лютия януари, когато много хора без покрив над главата си замръзваха направо на улицата. И все пак, въпреки студеното време, неприветливото сиво небе и обилния сняг, във въздуха се усещаше пролетта. Онзи пролетен, почти неуловим аромат на напъпили листа, бълбукащи потоци и мръсотия. Да, да! Именно мръсотия, която незнайно откъде се появяваше всяка година в Предградието на Авендум. Но мръсотията, разбира се, беше дреболия, малко неудобство и нищо повече, най-важното беше, че скоро щеше да настъпи по-топло време и аз най-накрая ще мога да хвърля тази опротивяла ми и съдрана на пет места скапана шуба, която откраднах от пиян младоженец още през ноември миналата година. Шубата наистина ме топлеше през цялата зима, но в нея не бях толкова ловък и бърз и това ограничаване на движенията неведнъж ме подвеждаше. Последната седмица едва не попаднах в лапите на стражниците, просто защото се замотах в собствените си дрехи.
„Мръсната риба“, очукана от времето кръчма, се намираше в самия център на Предградието, близо до площад Киселите сливи. Нито един нормален човек в града няма да отиде да пълни корема си в „Рибата“ — киселото вино и изобилието от буболечки отблъскваше свестните посетители.
Спряхме на отсрещната страна на улицата, точно срещу вратата на кръчмата.
— Сигурен ли си, че твоят човек е още вътре? Каква работа ще има в такава дупка при три златни в джоба? Не може да намери по-добро място ли? — попитах за всеки случай аз.
— Явно не може — измърмори Бас. — Той беше там и на масата си имаше две кани вино. Не мисля, че е успял да ги излочи за времето, докато тичах за теб.
— Ти просто не знаеш как някои могат да лочат вино — възразих аз. — Вече може да е на левга оттук.
— Гарет, вечно се паникьосваш за дреболии — изсумтя Бас. — Казвам ти, че е вътре!
— Добре — въздъхнах аз. — Ще чакаме.
И ние зачакахме, а да чакаш в студа, макар и леко, е доста неприятно удоволствие. Всеки път, когато вратата на кръчмата се отваряше, ние с Бас скачахме и всеки път Бас казваше, че това не е нашият човек.
— Слушай — не издържах аз след два часа чакане. — Вече замръзвам.