— Какво се е случило тук, почтени?
— Ама вие не знаете ли? — стражникът удивено погледна елфийката. — По всички пътни пунктове само за това говорят!
— Ние избягвахме пътните пунктове — учтиво се усмихна Миралисса, проблясквайки с глиги.
— Казват, че преди няколко седмици Неназовимият нападнал кралския дворец!
— Неназовимият? — недоверчиво изсумтя Чичо и се усмихна в гъстата си сива брада.
— Аха, Неназовимият! С пет хиляди последователи! Ако не била гвардията и Алистан Маркауз — щели да убият краля!
— Пет хиляди значи? — отново недоверчиво изсумтя Чичо и се почеса по плешивата глава.
— Хората казват, че са пет — малко се смути приказливият стражник, изглежда едва сега започна да осъзнава, че пет хиляди си е доста голяма бройка.
В действителност двореца на Сталкон го атакуваха не пет хиляди, а само триста човека и, разбира се, без никакъв Неназовим. Шамани — да, имаше няколко броя, но виж Неназовимия нещо не го видях онази нощ. Сякаш ако в двореца имаше маг, овладял тайната на безсмъртието Кронк-а-Мор, някой от нас щеше да е още сред живите.
— Е, добре — ухили се Чичо, присъствал, както и всички ние, в двореца през онази паметна нощ, когато привърженици на Неназовимия решиха да тестват кралската гвардия.
— А тая опашка пред портата за какво е?! Нали нападението е било в Авендум, а тук е Раненг?! — не издържа Халас.
— Кралят, дано е още сто години на трона, издаде заповед да се засили бдителността! Така че ние бдим!
— Да бе, и армия орки да мине покрай тях, няма да я забележат — тихо прошепна в ухото ми Кли-кли.
Гоблинът беше прав, много съмнително е обикновен стражник да разпознае в минаващия покрай него човек поддръжник на Неназовимия. Съчувстващите на главния враг на Валиостр изменници за момента по нищо не се различаваха от обикновените мирни граждани.
— Хубаво е, че толкова добросъвестно изпълнявате службата си! Кралството трябва да е по-спокойно, когато в градовете му има такава стража — каза Миралисса.
Халас искаше да изсумти презрително, за да изрази отношението си към доблестната стража, но получи юмрук в ребрата от Делер и като прехапа език, млъкна, при това лулата му едва не падна от устата.
Тълпата зад нас зашумя още по-силно:
— Какво става?! Защо спряхте?!
От портата към нас се отправи навъсен страж с нашивки на капрал. Отдалеч се виждаше, че днес няма никакво настроение за дружески разговор.
— Не препирай толкова, Мис — без да се съобразява със званието му, го посрещна бъбривият стражник. — Лейди елфийката се интересува от новините!
Капралът се спря и огледа пъстрия ни отряд. Зелен синеок гоблин, три тъмни елфа, навъсен рицар, девет воина, единият от които изглежда беше гном със злобен вид, а другият — джудже с нелепа шапка-котле. Плюс мършав тип с видимо апашка физиономия. Не всеки ден можеш да срещнеш такава компания.
— А-а… — започна капралът, подбирайки думите си. — Е, щом е така… Няма да ви задържаме — още една усмивка от Миралисса.
— Значи можем да влезем?
Усмивката на елф е в състояние да вкара неподготвен човек в ступор, особено ако досега не е виждал елфийски глиги — две страховити белезникави остриета, стърчащи изпод долната устна.
— Р-разбира се, че може да влезете — капралът махна с ръка в посока на портата, за да ни пуснат. — Но не забравяйте, че в чертите на града само градската стража и елфите имат право да носят оръжие!
— А благородниците и войниците? — изумено вдигна вежди мълчалият досега Змиорка.
— Ками и ножове до определен размер — това е единственото изключение.
— Но ние сме на служба при краля! Не сме наемен отряд!
— Извинете, но законът е еднакъв за всички — безмилостно отсече капралът.
Бях чувал за този закон, издаден преди триста години. По онова време масовите сблъсъци в Раненг избухвали със скоростта на горски пожар. Времето било неспокойно, три благородни фамилии се борели за власт, и когато най-накрая се намесил кралят, труповете по улиците май били повече, отколкото на Полето на плевелите след битката между гноми и джуджета. Половината графове, барони, маркизи и прочие боклуци, във вените на които течала благородническа кръв, били вече в небитието. Но другата половина, за жалост, останала. И до ден-днешен Глигани, Обури, Славеи и техните поддръжници точеха зъби един на друг. Така че сега тези, които се разхождат в града с по-големичко желязо или, да не дава Сагот, арбалет, рискуват да си навлекат много голяма глоба и няколко дни отдих в негостоприемна затворническа килия. Последното обстоятелство беше отлично отрезвяващо средство за благородниците. След няколко нощувки в подобни влажни и мрачни до невъзможност места, господата за известно време ставаха тихи и кротки като агънца.