Съветът на Ордена, виждате ли, си беше втълпил, че магът-отстъпник на име Неназовимия, укрепил се далеч в Безлюдните земи, може да бъде спрян по един-единствен начин — с Рога на дъгата. Точно тази проклета пищялка трябваше да занеса на Ордена и краля. Сталкон не искаше и да чуе, че аз съм само крадец, а не обирач на гробове.
Този проклет от мрака Рог през последните няколко века прекрасно неутрализирал магията на Неназовимия и той не смеел да погледне към кралството ни, но магията на Рога постепенно отслабнала и Неназовимият започнал да се размърдва в снега. Нашият славен Орден, по думите на Кли-кли, не блеснал с ум в онзи момент, когато решил да скрие Рога на дъгата в гроба на родния брат на Неназовимия — великия пълководец от миналото Грок.
Гробът на Грок, разбира се, се намираше на сто левги от Авендум, в Храд Спайн, който в онези далечни времена все още не бил толкова страшен. Като цяло, скривайки надеждно Рога, Орденът сам се беше прецакал, вярно, чак след двеста години.
Орденът можеше да бъде разбран. В онези далечни времена маговете, надули се от гордост и величие, се опитали да обърнат силата на Рога, неутрализираща шаманството на Неназовимия, срещу магьосника и в крайна сметка направили от един от районите на Авендум Сагот знае какво. От Рога се освободила такава гадост, че оцелелите магове едва успели да я спрат и то само с помощта на магическа стена, бързо изградена около поразения участък от града. И до ден-днешен никой не смее да влезе в Закритата територия, а Рога, с който решили повече да не рискуват, скрили там, откъдето е просто невъзможно да се вземе — в сърцето на Храд Спайн. Светлите умове на Ордена някак си изобщо не помислили, че след известно време, пък дори то да се измерва с векове, силата на Рога ще отслабне и магьосникът, когото вече нищо няма да удържа в Безлюдните земи, ще устрои кървава виелица в нашето кралство.
Сега беше дошло времето да се плаща за безумията от миналото, с други думи — аз щях да вадя кестените от огъня за цялото кралство. Гарет трябва да си блъска главата в отчаян опит да се спусне там, където входът за смъртни много отдавна е забранен. Както казваше шутът: „Нас ни чака чудесно приключение“. Склонен бях да не се съглася с този оптимистичен лозунг. Мен ме чакаше смъртоносно приключение, и бих бил много щастлив да го поставя на плещите на моя малък зелен приятел, но това беше невъзможно. Поръчката получих аз, а не шутът, така че отговорността беше моя.
— Какво ти става днес? — раздаде се до ухото ми възмутеният глас на Кли-кли. — Аз тук, разбираш ли, се раздавам като за последно, а ти изобщо не ме слушаш!
— А ти нещо интересно изтартаниса ли? — попитах аз.
— Изтартанисах — изсумтя шутът. — Но не тартанисах, а описвах красотата на този велик град.
— Нещо не забелязвам красоти наоколо — промърморих, докато оглеждах улицата, по която яздехме в момента.
Улица като улица. Стари двуетажни къщи с порутени стени, вярно, трябва да се отдаде заслуженото на жителите, не всички къщи изглеждаха толкова стари. Но красота така или иначе определено не забелязвах. Ако не знаех, че съм в Раненг, бих предположил, че това е Външният град на Авендум.