— Ти пропусна всички красоти, докато мислеше — възрази Кли-кли. — Но почакай, сега наближаваме парка, там има дървета точно като тези в горите на Заграбия!
— Ти бил ли си тук преди, Кли-кли? — попита Фенерджията, приближил до нас на пъстрото си конче с прякор Опърничавата.
Конят на Гръмогласния се плашеше от Опърничавата и недоволно сви уши, протестирайки, че така безцеремонно я мъкнат с тях.
— Да, идвал съм веднъж — каза Кли-кли, мляскайки замечтано с устни. — Изпълнявах задача на краля.
Халас от изненада се задави и, забравяйки за зъбобола, се втренчи в Кли-кли:
— Само не ми разказвай приказки, гоблине! Никога няма да повярвам, че кралят може да ти повери важна работа!
— Бе-е! — изплези се Кли-кли на гнома.
— И все пак, Кли-кли, разкажи си историята, скучно ни е! Кой знае колко път имаме още до хана — помоли Мармота.
— Всъщност изобщо не е много! Сега през парка отиваме в Горния град, където са Университетът, магическата школа и още много други неща. Като цяло, това е. Остава ни съвсем малко да вървим.
Гоблинът просто се шегуваше и чакаше да го молим за още.
— Хайде, разправяй, не ни дразни — каза Фенерджията.
— Аха, само да измисля от къде да започна — милостиво се съгласи Кли-кли и вдигна очи нагоре, правейки се, че се мъчи да си спомни откъде да започне историята си.
— Гарет, подръж Непобедимия да си сваля куртката — помоли ме Мармота.
— Дай го — съгласих се аз и Мармота прехвърли линга на рамото ми.
Опитоменият космат плъх на Мармота с името Непобедимия ме подуши, изсумтя и успокоен, се сви на рамото ми. Изненадващо, но освен Мармота от целия отряд лингът не хапеше единствено мен и дори ми позволяваше да го галя, когато беше в добро настроение.
Не знаех защо косматият гризач от Безлюдните земи питае такава любов към мен. Може би защото се усмихвах, когато плъхът виеше и се опитваше да ухапе пръста на Кли-кли при всеки опит на гоблина да го погали. Ето и сега той не премълча:
— Бъди по-внимателен с този звяр, Гарет. Като нищо ще ти отхапе ухото!
— Ти обеща история, Кли-кли — напомних аз на гоблина.
— А, да! Ами като цяло, преди година Обури и Глигани решили да се съюзят и да организират кървава нощ за Славеите. В Раненг трябвало да започнат размирици, а това не устройваше Сталкон. Ще започнат със Славеите, а ще завършат с краля. Затова ме изпрати тук.
— И нашият наистина безстрашен приятел победил всички! — ухили се Делер.
— На вас, джуджетата, фантазията ви и меден грош не струва! — изсумтя Кли-кли. — Бях изпратен тук, за да направя така, че Глиганите да се скарат с Обурите, а Обурите — с Глиганите. И за да не си и помислят никога повече за съюз тези благороднически шайки… Което и направих! — последните думи гоблинът произнесе не без гордост.
— И как успя да го направиш? — усмихнах се аз, връщайки линга на Мармота.
— Точно както ти в историята с Коня на сенките. По схемата „Насъскай всеки срещу всеки“!
Да, в историята, за която говореше шутът, аз се измъкнах на косъм. Тогава, образно казано, ходех по ръба на бръснача. Само миг невнимание — и край с мен…
Всичко започна с това, че като използвах едно не много добро заклинание, откраднато от затвореното хранилище на Кралската библиотека, аз някак незнайно как прокудих от Авендум демоните, които дебнеха нощем мирните хора по улиците. Тоест направих това, което в течение на цял месец не успяваха да постигнат всички магове на Ордена. Демоните изчезнаха. Е, или почти изчезнаха. Останаха двете най-устойчиви твари, на които заклинанието кой знае защо не подейства. И те ме притиснаха до стената в буквалния смисъл на думата.
Двамата братя-демони търсеха артефакт, наречен Конят на сенките. Артефактът имал такава сила, че демонът, който го притежава, би контролирал всички демони на мрака. Естествено, всеки брат искаше Коня за себе си, а Гарет попадна между два огъня. По това време Конят беше в един от маговете на Ордена и момчетата на Маркун, който тогава се явяваше глава на гилдията на крадците в Авендум, успели да го откраднат. По време на кражбата крадците, без да се замислят, светнали вълшебника, а после дали Коня на Маркун. Плужекът Маркун пък натопил главния си враг, тоест мен, на първите собственици на Коня — доралисците, които копнеели да си върнат реликвата обратно в степите на Унгава. Естествено, след всичко това Гарет не можеше да се появи на улицата, без някой да се опита да му разбие главата в най-неочаквани моменти. А накрая и Орденът се включи.