Ноа се отпусна на дивана и облегна лакти на коленете си.
— Да, вече го знаем.
— Казвам ти, че всичко живо под слънцето ще се втурне след този тип. Ще ни обсадят безброй агенти, които ще искат да участват в акцията. А ако хората на Чернов чуят, че Пруит е жив, също ще хукнат да го търсят. Само се надявам вече да не са го очистили.
— Не — каза Ноа, — той все още е тук.
— Сигурен ли си? — Чадик не дочака потвърждение. — Качвам се на следващия самолет за Бостън. И аз искам да участвам. Разговарях с Тръмбо. Искам да кажа, Пруит. По дяволите, дори се ръкувах с него!
— Сериозно ли говориш? Идваш тук?
— Дяволски си прав. Не бързай да го убиваш, става ли?
Беше наистина странно Чадик да предположи, че Ноа ще открие Пруит и че ще иска да го убие. Но истината беше, че Ноа възнамеряваше да направи точно това.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Дали си бе свършил работата или не? Щеше ли да умре Джордан Бюканън, или щеше да оживее? Каква ирония на съдбата бе, че и животът на Пруит зависеше от този крехък баланс. Ако тя оцелее, трябваше да довърши работата, но ако умре, можеше да се върне при семейството и бизнеса си.
Тя все още бе в критично състояние. Пруит се обади два пъти през нощта. Втория път успя да се свърже с интензивното отделение и една забързана сестра го информира, че Джордан Бюканън все още не е дошла в съзнание.
Той се регистрира в един западнал мотел близо до летището и зачака. Спа само два часа, а през останалото време не се отдели от телевизора и не пропусна нито една от новинарските емисии на местната телевизионна станция. Ранните сутрешни новини по Канал 7 излъчиха репортаж за впечатляващата кариера на съдия Бюканън. Друг местен канал бе записал интервю с една внушителна жена с изрусена коса и изрисувани вежди, която се кълнеше, че е била свидетелка на стрелбата. Беше много развълнувана и оживено ръкомахаше, докато описваше видяното. Тъкмо излязла от болницата, когато започнала стрелбата. Твърдеше, че ако била закъсняла само с една минута, неминуемо щяла да стане невинна жертва вместо горката дъщеря на федералния съдия. Разказа на интервюиращия, че тъкмо минавала зад една линейка, когато се разнесли изстрелите.
Но описанието й за стрелбата нямаше нищо общо с истината. Жената твърдеше, че видяла двама мъже, които се целели в съдията. Единият се подавал през прозореца на последен модел седан „Шевролет“. Докато колата завивала зад ъгъла, шофьорът и другият мъж открили огън. Технически това бе невъзможно. Ако е имало двама мъже и двамата са стреляли едновременно с оръжията си, то единият от тях щеше да стреля по паркираните коли.
Телевизионният репортер, взел интервюто, не бе забелязал противоречието. Гласът му бе пропит с фалшива симпатия.
— Сигурно е било ужасно. Видяхте ли да пада дъщерята на съдия Бюканън? Спомняте ли си колко изстрела имаше? Видяхте ли убийците? Можете ли да ги идентифицирате?
— Не — отвърна жената. Това бе единственият момент по време на интервюто, когато изглеждаше нервна. Не, не могла да разпознае нито един от мъжете. Лицата им били покрити с маски и носели качулки.
И така нататък. Колкото повече съчувствие изразяваше репортерът, толкова по-големи небивалици говореше жената, опитвайки се да си извоюва няколко мига слава. Изгаряща от желание да се понрави и да я забележат, тя се усмихна широко пред камерата и продължи да разкрасява измислиците си.
Добрата новина за Пруит беше, че всички новини говореха все едно и също: опит за покушение срещу федерален съдия.
Това бе най-естественото предположение и никой не се бе усъмнил. И защо да го прави? Имало е няколко смъртни заплахи срещу съдията. Разбира се, че той е бил мишената, а дъщеря му е просто невинна жертва, оказала се на неподходящо място в неподходящ момент.
Но Пруит все пак трябваше да се отърве от проучванията на професора. Смяташе да си купи машина за унищожаване на хартия. Вече провери в указателя и откри няколко магазина за офис техника, които се намираха на трийсетина километра от болницата. След това смяташе да се върне в мотела и да прекара следобеда в нарязването на листовете на конфети и напъхването им в найлонови торби. След като свърши, ще изхвърли торбите в кофите за смет зад мотела и така ще приключи с проблема.
Онзи глупав дребосък едва не бе разрушил живота му. Пруит не бе изпитал нито секунда угризение заради смъртта му. Копелето го изнудваше и заслужаваше да умре. Тъпакът явно не подозираше докъде е способен да стигне Пруит, за да се защити.