— Госпожице Бюканън? Професор Макена е. В момента бързам да изляза. Кога искате да се срещнем? Какво ще кажете да вечеряме заедно? Да, вечеря. Чакайте ме в „Брандинг Айрън“. Намира се на Трета улица. Просто карайте на запад и ще го видите. Точно срещу него има доста приличен мотел. Можете да отседнете там, да се освежите и да се срещнем в шест. Не закъснявайте.
Затвори, преди тя да успее да каже и дума. Стори й се нервен и може би разтревожен. Джордан поклати глава. Имаше нещо у този мъж, което я смущаваше. Не беше сигурна дали защото е толкова изнервен и винаги се озърта през рамо, сякаш очакваше някой да му се нахвърли изневиделица, или е нещо друго, което я притесняваше, нещо, което не можеше съвсем точно да определи. Независимо каква бе причината, философията й бе съвсем проста: по-добре да е предпазлива, отколкото после да съжалява. Затова щеше да се срещне с него само на публично място.
Би предпочела да е публично място с климатик. Умираше от жега, цялата бе плувнала в пот и усилено се опитваше да не се чувства нещастна. Мисли позитивно, каза си. След като смъкнеше от себе си подгизналите дрехи и си вземеше хубав душ, щеше да се почувства много по-добре.
Все още се изкушаваше от мисълта да продължи да шофира, за да се върне колкото се може по-скоро в Бостън, но за това не можеше да става и дума. Съществуваше голяма вероятност колата, която караше, да се счупи насред пътя, а перспективата да се озове заседнала в тази пустош сама посред нощ я накара да потръпне. Не, изключено. Освен това бе обещала на Изабел и не можеше да се отметне от думата си. Щеше да се срещне с професор Шантавелник, по време на вечерята ще поговорят за проучванията му, ще направи копия на документите и рано сутринта ще напусне Серенити.
Господи, вече се чувстваше по-добре. Вече бе изпълнена с решителност, а и имаше план.
— О, не — прошепна тя.
Планът й се срина в пепелта, когато спря на паркинга пред мотела и съзря дяволската дупка, която професор Макена й бе препоръчал. Беше сигурна, че Норман Бейтс2 е собственик на мястото.
Алеята за коли представляваше изровена чакълена пътека и водеше до отделните помещения. Бяха осем на брой, скупчени едно до друго като кутии в склад. Бялата боя беше олющена, а единственият прозорец на всяка от стаите бе покрит с дебел слой мръсотия. Дори не искаше да си представя как изглеждат отвътре. Навярно и дървениците биха побягнали панически от подобно място. Дори те имаха по-високи стандарти.
Но все пак би могла да го преживее за една нощ. Правилно, нали?
— Грешка — каза на глас.
Сигурно би могла да намери нещо по-добро, място, където не би се страхувала да влезе в банята.
Джордан не се смяташе за разглезена или снобка. Не й пукаше дали мотелът ще е малко запуснат, но държеше да е чист и удобен. А това място не отговаряше дори на основните й стандарти. След като нямаше никакво намерение да прекара нощта тук, нямаше смисъл да разглежда стаите.
Джордан спря колата на паркинга и се надвеси през прозореца, за да огледа ресторанта от другата страна на улицата. Допусна грешката да отпусне ръка върху горещия край на прозореца. Трепна и побърза да я прибере вътре.
Заведението „Брандинг Айрън“ й напомняше влак, защото сградата беше дълга и тясна, с бъчвообразен покрив. От едната страна на пътя се виждаше билборд с яркочервена неонова подкова. Тя предположи, че трябва да изглежда като желязо за дамгосване3.
След като се ориентира за местоположението на ресторанта, Джордан запали двигателя и излезе от паркинга. Беше почти сигурна, че агенцията за даване на коли под наем няма клон в Серенити, което означаваше, че ще й се наложи да кара тази бричка, докато стигне до по-голям град, а най-близкият се намираше на повече от 160 километра. Младата жена реши, че след като се настани в някой хотел за през нощта, ще се обади на компанията за коли, а после ще се опита да намери механик, който да закърпи радиатора. Освен това не биваше да забравя да се подсигури с поне десетина галона вода, преди да потегли от града. Изнервяше се само при мисълта, че в тази пустош е принудена да се осланя на кола, която всеки момент може да се разпадне. Първо механикът, каза си тя. После ще реши какво да прави. Може би щеше да остави колата тук и да ползва някакъв обществен транспорт. Сигурно тук имаше автобуси или влакове… или нещо подобно.
Много скоро Джордан приближи до дървен мост с табела, от която разбра, че прекосява Парсънс Крийк. В реката не се виждаше и капка вода и докато гумите на колата трополяха по дървените греди, прочете друга табела, закачена на перилата, която гласеше, че когато реката е придошла, минаването по моста се забранява. Е, поне днес нямаше защо да се тревожи за това. Реката бе пресъхнала, както изглеждаше и градът.